Те винаги я изоставяха, когато най-много се нуждаеше от тях. Всеки път даваха повърхностно извинение и се кълняха, че няма да се повтори. Преструваха се, че всичко е наред, показвайки обичта си,когато имат изгода, но бяха неспособни да я подкрепят и обичат заради нея самата.
Не успяха да опознаят нейното сърце, нейните надежди и мечти, не разбраха как техните думи и действия са я наранили и са оформили толкова много от живота й. Не знаят, че все още плаче, когато говори за това. Те не искаха да усещат болката, затова беше по-лесно и да не чуват изобщо за нея. Само така имаха възможност да не се чувстват зле за това, че са я ранили.
Но нея все още я боли. И дори нещо повече – тя загуби способността си да се доверява на хората. Държеше кутията със спомените и болката затворена, а това означаваше да не допуска никого до себе си. Въпреки това, тя се смееше и караше другите да се чувстват добре. Беше далеч по-лесно, отколкото да говори за болката.
Това не е жената, която тя искаше да бъде, но избра сама този път, за да не позволи на тежестта в душата й да я повлече надолу. Ами ако престане да се преструва, че не е била ранявана в миналото? Какво ще стане, ако трябва да се изправи пред тази болка? Миналото не я определя, то е част от нея. Жената, която я боли, знае че един ден трябва да се изправи срещу него, за да посрещне бъдещето.
