Човек и добре да живее, идва 15 септември. Всъщност, това се отнася за децата; за родителите трябва да прибавим едно "слава богу” в изречението. Сигурно звучи коравосърдечно, но – да, от средата на август нататък с все по-нарастващо нетърпение започвам да чакам 15 септември. Не че не обичам да прекарвам време с детето си, напротив. Просто освен това имам да върша и куп други неща. Представете си дете в голям град, без баби и дядовци наблизо, които жертвоготовно да го приберат за ваканцията, без деца на неговата възраст в блока, без градинки наоколо, в които да може да иде сам. Прибавете майка, която работи от вкъщи (или поне се опитва, докато прави закуска, обяд, вечеря, обяснява задачи, играе с Лего, изслушва купища вълнуващи истории от Картуун и дори в момента се опитва да пише под звуците на кръшен смях и "Мамо, мамо, чакай да ти прочета нещо”). Предполагам, картинката вече ви е ясна.
Разбира се, в началото ваканцията изпълва и двама ни с въодушевление. Довиждане, ставане в 6:30, когато насила се измъкваш от топлите завивки и попадаш в един тъмен, студен и враждебен свят. Здравейте, дълги мързеливи сутрини с излежаване, закуска и филм в леглото. Само че въодушевлението полека-лека се изпарява с напредване на лятото. Защото след излежаването идва неизменният въпрос „Какво ще правим днес?”.
Има образцови майки, които са в състояние да измислят забавления и образователни игри за децата си по 24 часа на ден, 7 дни в седмицата. Аз, за съжаление, не съм такава. Освен че ми се налага да работя, понякога – о, ужас, колко егоистично – ми се иска да прочета книга. Или да изгледам филм (който по възможност да не е анимация). Или просто да ми е тихо наоколо. Та ето затова чакам 15 септември с нетърпение.
Що се отнася до тази светла дата, вълнението от година на година е все по-слабо. И така е по-добре. Ударната смес от стрес, страх, възторг, майчина гордост (ех, детето ми вече порасна) и лека депресия (ох, май вече остарявам) не е нещо, което да си причиняваме всяка година. Първият път стига. Но пък какъв първи път само! Все едно го женим, а не тръгва в първи клас. Списъците за пазаруване, старателно съгласувани с по-опитни приятелки и майчински форуми и изпълнени месец предварително в двойни количества (за всеки случай). Задължителното женско "Ох, нямам какво да облека”, този път допълнено от "Ох, детето няма какво да облече”. Купуване на тоалети. Фризьори. Букети. Торти. Цялата рода, която се изсипва и бърше по някоя и друга умилена сълза. Поливането на вода. Снимките пред входната врата, пред блока, в двора на училището. Детенцето, сресано, гелосано и облечено с риза, което гледа леко стреснато иззад букетите и изпод голямата раница. Майка му, която не може да спре да циври и на всички снимки изглежда като развълнувана крава (да живеят водоустойчивите спирали). Поне не е единствена.
Четири години по-късно вече не ми дреме за нищо. Накарала съм бъдещия четвъртокласник да направи списък с нещата, които са му необходими (още не съм го погледнала). Ще му дам пари да си ги купи от близката книжарница. Ако е пропуснал нещо – негов проблем, да се оправя. И двамата ще сме с дънки и тениски, а тазгодишната тържествена програма смятам да я пропусна и да го изчакам в някое кафене наоколо. Тъкмо ще има повече място за нагласените, фризирани и разплакани майки на първокласници. Така де, всички сме минали оттам, всички знаем ка е.
Исках да кажа, че 15 септември е една нелоша дата всъщност. След летния хаос, шарен, шумен и изтощителен, дава едно успокояващо усещане за порядък, за река, която се връща в коритото си. Освен очевидните причини – че искам детето ми да получи добро образование и прочие – се радвам, че ще се види пак с приятелите си и ще се социализира (той също). Радвам се, че ще спортува всеки ден нещо различно от безцелно обикаляне с тротинетка на паркинга пред блока. Радвам се, че ще си раздвижи мозъка, ще си върне навиците и дисциплината – защото лятото му изпуснахме края, колкото и да се заричах този път вече да не е така. И не на последно място се радвам, че ще се прибира достатъчно уморен, за да си ляга навреме, вместо да подскача до полунощ с една умопомрачителна, нечовешка бодрост. Що се отнася до ставането в 6:30 - е, ще го преживеем. Пък и, между нас да си остане, след като го изпратя, си лягам пак и всичко е точно.
Така че - честит 15 септември, мили майки! Нека нашата ваканция започне... сега! Ние го заслужаваме!
