Ти анализираш всичко толкова дълбоко и преживяваш вътрешно всичко, което правиш и казваш. Не си даваш почивка и винаги си твърде сурова към себе си.
Приемаш сериозно думите на хората, опитваш се да интерпретираш точно какво са имали предвид или как са казали нещата. Понякога сякаш полудявате, защото част от вас иска да ги попита защо са казали еди какво си, а другата просто не иска да звучи безумно.
Виждаш света в черно и бяло, защото не можеш да бъдеш по средата, не можеш да се примириш със сиво, не знаеш как да се чувстваш или обичаш наполовина, как да живееш полуживот. Или сте „всичко вътре”, или излизате от играта. Или давате всичко от себе си, или се чувствате празни през цялото време.
Наричали са те с твърде много имена - твърде чувствителна, прекалено дълбока, твърде емоционална, прекалено сериозна, луда, нерешителна и разбира се – идеалистка. Винаги се чувстваш така, сякаш не принадлежиш никъде. Имаш тази вътрешна борба да присъстваш в живота, но през повечето време наистина не се чувстваш свързана със средата или хората. Ето защо процъфтяваш, когато работиш или просто прекарваш време сама.
Копнееш за любов, но не искаш да инвестираш всичко там. Винаги се опитваш да намериш смисъл във всичко. Значението на болката в сърцето. Скритият смисъл на загубите и изводите, които си научила. Не можеш просто да живееш, без да се опитваш да намериш отговори на въпросите, които имаш…
Когато мислиш много, анализираш всичко и имаш чувствителна душа, имаш нещо наистина специално, имаш изкуство, имаш магия в себе си, имаш възможността да постигнеш нещо изключително в света, да използваш цялата лудост вътре в теб и да я превърнеш в мъдрост. Ставаш алхимик, превръщайки болката и тъмнината в злато…
