Писна ми да съм силна – цял живот съм била и днес продължавам да се опитвам. Омръзна ми да бъда „супер жена“, поставяйки всяка сутрин усмивка на лицето си. А вечер да сядам на дивана с болка в гърдите, чувствайки се изгубена и без посока. Тази умора надхвърля физическата – тя е емоционална и психологическа.
Винаги съм се възприемала като силна, независима и самодостатъчна жена. Звучи хубаво, нали? Но истината е, че никога не съм се замисляла за душевното състояние на другите „алфа“ жени. Докато не се сблъсках с реалността и с най-лошите си кошмари. До момента, в който не осъзнах колко самотна съм в моите борби и премеждия. И ето ме сега – износена и изгубена, в чудене дали някой ден ще имам човек до себе си по всички начини, по които аз съм била до моите близки.
Винаги съм играла безгрешната женска роля, която дава вид, че може да направи всичко.
Когато другите ме гледат, знам, че ме виждат точно по този начин. Виждат ме като компетентна и способна, но душата ми е изтощена и хиляди вълни се разбиват в нея.
Имам чувството, че прекарах целия си живот в опит да докажа на себе си, че съм силна и че това е напълно достатъчно. Похарчих толкова много от енергията си, поставяйки високи очаквания и прикривайки собствените си емоции, за да не натоваря другите. Не исках да притеснявам и да анагажирам чуждото време с проблемите си.
Чак сега осъзнах, че именно хората, които изглежда най-силни, се нуждаят най-много от някого. От човек, който има стабилно рамо, на което да се опреш. Разбрах, че няма нищо лошо в това някой да те хване, когато паднеш. Това не е нещо, от което трябва да се срамуваме. Това не е слабост, а сила - силата на любовта.
