Казват, че каквито са хората в едно общество, такива са и политиците. Не всички хора са еднакви, разбира се, и не е хубаво да се обобщава, но все пак… каквито са ценностите и нагласите на преобладаващата част от обществото, такова е дереджето на политиката, спазването на законите, икономиката, образованието и удовлетвореността на хората.
Всичко започва от детството. Това е идея, която е доказана многократно. Бъдещето на една нация зависи от това, което децата наблюдават ежедневно. Да, не всички деца реагират по един и същи начин. Някои деца са почти “copy&paste” на моделите на поведение, които са видели в близкото си обкръжение, а други се развиват в съвсем различна посока именно като опозиция на това, което не харесват в своите родители, учители, общност. В най-добрия случай децата се научават да мислят самостоятелно и стават осъзнати възрастни, които избират кое от старите модели да запазят и кое е по-добре да отхвърлят и заменят с по-здравословни нагласи.
С кого децата прекарват почти целия ден? С учителите. Хора, които трябва да имат търпението да изслушват всяко едно дете, да разрешават конфликти, да запалят интереса на децата към знания, да поддържат детския ентусиазъм и да създават нагласи в посока на обединено и здраво общество. За някои възрастни училището е мястото, където децата пребивават, докато те са на работа. Нищо повече. Или просто място, което пълни главата на малките с теории и факти, не защото са от полза, а защото „така трябва”. Целта е в края на 12-ти клас в дипломата да има такива цифри, които да увеличат шанса за влизане в университет. Да, това е една от функциите на училището, но със сигурност не най-ценната. Не е важно децата да израстват само в интелектуално отношение, но и в духовно. Да придобият усещане за посока, да открият своите таланти, мотивация да живеят като част от това общество, желание да са полезни, вяра в способността си да влияят положително и да създават здрави отношения с хората. Емоционална интелигентност. Тя е толкова дефицитна, а се чудим защо има толкова проблеми на всяко равнище в живота – на работното място, в обслужването в институциите, в личните и семейни отношения.
Запитайте се какво ви мотивира или би ви мотивирало да работите с голямо желание и максимално качествено в компанията, в която сте – интересната работа, парите, чувството, че си полезен и необходим, добрите отношения с колегите, признанието от страна на шефове, клиенти, близки хора и обществото. Всички тези неща са от значение. Сега си представете, че работите за 400-500 лв. и вашата професия е някъде в края на списъка с уважаваните професии. Дали ще успеете да запазите ентусиазма си за работа? Много удобно е да не се замисля човек за тези неща. В крайна сметка – тези хора сами са си избрали да станат учители. Така е. Но тези хора са хората, които създават атмосферата в училище – мястото, което обитава детето ви всеки ден. Би било добре тези хора да могат да си позволят да ходят на театър, да си купуват книги, да се записват на курсове за самоусъвършенстване, да пътуват… за да предадат своето вдъхновение и богат опит на децата.
Ако има нещо, което да пречи на развитието в положителна посока, това е липсата на далновидност и навикът да се обръща внимание само на онези неща, които се виждат с просто око, измерими са в цифри и имат незабавен ефект. Често обществото е късогледо за нещата, които имат отложен във времето ефект. Но това, че ефектът не се вижда на момента, не значи, че причинно-следствената връзка я няма! Средата, в която израстват децата, има значение и то голямо.
Какво може да направи всеки един от нас ли? Да подкрепи тези хора, които са избрали да работят в училище като показва признателността си и уважава тяхната професия. Както във всяка професия, и в учителската има хора, които влагат повече от себе си и такива, които са по-посредствени. Но отношението към професията като цяло трябва да е положително. Само тогава може да очакваме повече млади хора да решат да влязат в училище с желание да бъдат положителен пример, да вдъхновяват, да усещат своето значение за обществото.
Написването на статията беше спонтанна реакция на една реплика, която моя приятелка каза, докато обсъждахме нейното бъдещо професионално развитие след като скоро тя напусна работата си като редактор в преводаческа агенция: „Питат ме защо не се пробвам като учителка, така хем ще имам повече време през ваканциите за моите собствени деца. Какви ли не компромиси съм правила със себе си, но такова нещо няма да стана! Да се занимавам всеки ден с 20-30 деца, да се прибирам изтощена и да нямам останала капка търпение за моите собствени и да взимам пари, с които аз самата не мога да се изхраня, какво остава за 4-членно семейство.”
Замислих се за това, че ако повече хора осъзнаваха изискванията към учителската професия, не за да казват на децата си при избор на професия: „В никакъв случай учител”, а за да уважават още повече тези, които са я избрали въпреки трудностите, може би тогава ще видим повече вдъхновение, креативност и живина между четирите стени на сградата, която събира бъдещите лекари, политици, производители, предприемачи, офис служители, адвокати, инженери, учители, програмисти… бъдещи родители и създатели на едно по-обединено и по-удовлетворено общество.
Автор: Мария Димитрова, zdravoslovnohranene.com
