Едно нормално човешко ежедневие минава в няколко часа сън. Не винаги осем. По възможност някъде към шест. Без закуска. По възможност сгъване нещо на крак. Няколко часа работа. Минимум осем. Пазар. Вечеря. Някое предаване. Превъртане на телевизионните канали. Може би филм. Едно малко или по възможност две. Разцъкване на някоя игра, разлистване на увлекателна книга. Понякога среща с приятели. По възможност приятели. Плащане на сметки. Очакване на заплата. Смяна на гардероба. Оплакване от времето. Очакване на лятото. Подготовка за празници. Няколко мига тъга, по възможност повече щастие. Срещи и раздели. Съжаление по всичко изживяно и неизживяното. Търсене на подходящ момент. Очакване на правилното време. Нетърпение по онази частица в нищото, където можем да имаме всичко, което поискаме. Където някой преобръща всичко. По възможност животът, съдбата, кармата. Никога ние.
Как живее човек, който пътува навсякъде, но не и към себе си?
Как същестува човек, който познава всички, но не и себе си?
Какъв трябва да е човек, който не се вълнува от състоянията на сърцето си и е глух за копнежите му?
Кой е той сутрин, на обяд и вечер? В неправилното време. Винаги лъкатушещ лъкатушещ се между да и не. Между трябва и не трябва.
Какъв трябва да е човек, който позволява сутрешния трафик да го развълнува, но децата на площадката остават незабележими.
Живее ли този човек или просто същестува? Дали не живее понякога, а същестува винаги. Да, това е. Най-вероятно е това.
Кой е този човек, когато разбира, че правилното време е сега. Че всички живеем от изборите, които правим сега. Че се променяме. Хората, климатът, предметите, правителството. Всичко е сътворено от нашите решения. С избора, който правим сега, създаваме реалността, в която искаме да живеем тогава.
Чувате ли тишината си? Позволявате ли ѝ да нахлуе в мислите ви? Усещате ли я? Уютно ли ви е в нея? Страхувате ли се? От какво? Какво ви вдъхновява?
Доматите са на промоция. Навън вали. Той ме напусна. Отивам в Мексико.
Едни и същи истории за материална реалност.
Щастлив съм. Намерих това, което търся. Научих се да бъда търпелив. Отказах се от пороците си. Успях да надвия себе си. Преодолях. Промених се.
Вътрешна реалност. Онази, която създава външната. Онази, която забравяме да обичаме и за която пропускаме да се грижим.
Душата ни има ли си собствена душа? Монетата наистина ли има две страни?
Ако същестувам тук, дали не същестувам и другаде?
Някой някъде дали не печели от шанса, който аз пропилявам? В друга реалност. Паралели. Меридиани. Пълно пространство. Празно. Имам и нямам. Правилно? Кое е правилно? Кой го определя? Всичко е такова, каквото трябва да бъде. Ние сме тук, за да го създаваме. За да чуем себе си. Да сбъднем всичко, което искаме. Възможно е.
Отвън навътре.
Откажи се да бъдеш перфектен и да очакваш светът да стане такъв. Предай се. Отпусни се в собствените си ръце.
За да създадем, първо трябва да разрушим. Бъди смел.
Чуй ме.
Автор: Силвия Крумова, Silvia Amica
