Лежа усмихната и си мисля,
тук съм.
Това стига.
Чудя се какво би направило живота ми ад?
Кое нещо би взело спокойствието ми завинаги?
Осъзнах, че се страхувам от все по-малко неща. Не се страхувам от ада на Земята. Виждам потенциал в него. Както умея да виждам регреса в щастието. Виждам черното в бялото. Светлото в тъмното. Не се надявам да бъда успешна, не се страхувам да се проваля. Не държа хората да мислят само хубави неща за мен, да се "представям” винаги добре, бих се унижила със същото удоволствие, с което бих приела комплимент. Одобрение, осъждане, каква е разликата? За мен са еднакво безцветни. Дълги години най-големият ми страх беше да остана сама, преди да взема решение да го изживея. Плаках три дни подред, но се помирих с тази мисъл. Тъй като видях светлината и там. Дали ще греша, дали ще взимам правилни решения, това вече не е от значение. Нищо не гоня, от нищо не бягам. Приемам уплашената Ванеса, приемам агресивната Ванеса, приемам разочарованата Ванеса, приемам раздаващата любов Ванеса, приемам глупавата Ванеса, приемам лигавата Ванеса, приемам всяка вчерашна Ванеса и нямам търпение да се запозная с утрешната. Знам, че всички те са мен и заедно с това всички те не репрезентират истинското ми Аз.
Намерих формулата за пълна свобода. Казваха ми "дано намериш това, което търсиш”. Как да им обясня? Нищо не търся, не искам, не изисквам, не задължавам, не ограничавам. А когато все пак го правя и това ме доведе до гняв и разочарование, след време успявам да се посмея на себе си. Защото Ванеса от вчера е знаела толкова колкото е знаела вчера и знам, че е смятала, че е направила най-правилното нещо със знанията, които е имала в този момент. Не мога да я съдя, че от гледната ми точка днес знам, че е било грешка. Защото днешната ми гледна точка съществува заради тази грешка. Днешната Ванеса вижда по-далеч, защото е не е виждала достатъчно ясно вчера. Как да ѝ се сърдя? Как да не ѝ благодаря? Как да не обичам всяка своя крачка? Как да не намирам красотата в разкъсващата болка, единствен двигател и мотивация да творя? Как да се самосъжалявам за повече от ден, след като знам, че усещам това, което усещам само за да намеря начин да го интегрирам и порасна?
Когато съм уморена съм уморена и не съжалявам, че не съм активна. Когато съм активна съм активна и не търся начин да си почина. Когато съм щастлива се смея и усмихвам на всичко живо, без да търся какво да помрачи настроението ми. Когато съм нещастна влизам в болката изцяло, уважавайки присъствието ѝ, вместо да се опитвам да я игнорирам мислейки си "хубави неща”. Защото страданието е два типа – това, което те учи и това, което те унищожава. Неприятното усещане те учи, но когато се превърне в навик и свикнеш да те боли, да усещаш вина, да гледаш през черни очила, тогава започваш да се губиш. Да умираш. Защото винаги смяташ, че нещата не трябва да са така както са в момента. Че може повече, че трябва да е друго, че не трябва да се чувстваш както се чувстваш, че трябва всичко да се преаранжира, сега - веднага! А не е така. Всичко наистина е наред. Сега, да, в този момент. И дори когато не е, it’s okay not to be okay.
И не казвам, че трябва да спираме, но трябва да се движим по правилен начин. Трябва да инициираме промяна не защото бягаме от старото, а защото приветстваме новото. Трябва да искаме различен живот за нас не защото този, който живеем не ни харесва, а защото сме ентусиазирани да изживеем нещо друго. Два са мотиваторите за действие – страх и любов. Свиване и експанзия. Движете се чрез втория, защото чрез първия резултатите ще са каквото е било намерението.
Когато бягаме от нещо винаги го срещаме. Когато сме водени от светлината пред нас, вместо да бягаме от тъмнината зад нас, ние винаги ще бъдем в мир със себе си. Със света. С хората в него. С живота. Обърнете се, погледнете в мрака, кажете "Не се страхувам" и направете крачка в него. Наблюдавайте как тъмнината се разсейва. Защото тя не съществува, тя е липса на светлина, а светлината носим вътре в себе си. Светлина е желанието ни да растем отвъд границите. Този пламък не може да бъде изгасен. Затова влез в сянката, тя съвсем скоро ще се разпръсне от самото ти присъствие в нея. Прави това с всяко тъмно кътче от съзнанието си и виж как света разгръща хиляди посоки и пътища за теб. Без страховете си човек е безграничен. Автентичен. Без страховете си човек се слива с висшия си Аз и за пръв път в живота си е себе си. И си мисли с усмивка…
Тук съм.
Това стига.
Източник: sh1zo.tumblr.com
