Вероятно съм попадала в нета на съвети от типа "Поставяйте си малки цели". И съм ги подминавала скептично, понеже не се доверявам особено на чуждия опит и съвети. Око да види, ръка да пипне, както се казва. Е, в края на краищата, и аз стигнах до този извод. Не изведнъж, разбира се.
За първи път приложих тактиката "Дотук добре!” (както си я наричам) съвсем инстинктивно, когато отидох да раждам. Планово секцио, едро бебе, пък и не бях в първа младост. Като добавим и естествения страх от раждането (Дали всичко ще е наред с бебето? Дали нещо няма да се обърка с упойката и да се парализирам? Дали няма да умра на операционната маса от кръвоизлив? Или след това, от инфекция? Дали ще имам кърма? Дали ще мога въобще да се справям добре като майка?), вече е ясно, че бях на прага на истерията. И тогава, прекрачвайки прага на болницата в оная дъждовна априлска сутрин, реших, че ще го изиграя като компютърна игра. Първо ниво, второ ниво, сещате се. Стъпка по стъпка, без да мисля за Големия резултат накрая. След всеки етап (бръснене, клизма, катетър, система, упойка, разрез, изваждане на бебето, зашиване, възстановяване... простете за подробностите) си казвах "Дотук добре, справих се!”. Междувременно някаква част от съзнанието ми регистрираше, че всъщност съм много спокойна и уверена в себе си, че се шегувам с хирурга и разказвам вицове на анестезиоложката, че паниката, която очаквах да ме залее, така и не се появи. Минах всички нива успешно, завърших играта и излязох от болницата с усещането, че съм супер герой.
Десет години по-късно упражнявам тактиката "Дотук добре!” съвсем съзнателно и вече е естествена част от живота ми. Разпределям си задачите за деня и се старая да мисля в рамките на деня. Отмятам ги една по една и след всяка изпълнена си казвам "Дотук добре!” (не ми се смейте, но го казвам на глас). Всяко казване ми затвърждава усещането, че се справям. В края на деня си правя равносметка на всички "добре"-та и си лягам, изпълнена със задоволство, спокойна, избегнала стрес, хаотично лутане и страх от неизвестното. Дори когато изскочи нещо непредвидено, което изисква мобилизиране на извънреден умствен, физически и емоционален ресурс, се старая да го "разчленя” на стъпки. Това ми дава чувство за контрол над ситуацията. И накрая не забравям да се поздравя, разбира се.
Не че нямам дългосрочни мечти и планове, съвсем не. Просто предпочитам да работя за тях стъпка по стъпка и да си изграждам стъпала, вместо да ги гледам от отсрещния бряг на пропастта, да се чудя как ще скоча дотам и да се страхувам от празното. Те си стоят някъде в съзнанието ми като цел, но погледът ми е концентриран върху следващото стъпало. И така, неусетно, като вдигна очи, вече съм стигнала до тях.
Ако трябва да обобщя с няколко изречения ползите от поставянето на малки цели, ето ги и тях:
1. Кара ви да се чувствате успешни. Сега и веднага. Това изгражда самоувереност, която ще ви помага на всички следващи нива, пък и въобще.
2. Дава ви усещането, че владеете ситуацията (и живота си), а не сте перце, подмятано от вихрите на случайността.
3. Помага ви да планирате и организирате по-добре нещата си.
4. Намалява стреса и тревогата за бъдещето.
5. Осъзнавате, че "живей за мига” всъщност не е толкова лошо нещо.
6. Обичате се повече. Как да не обичаш такъв компютърен супер герой?
Звучи добре, нали? Във всеки случай, нищо не ви пречи да пробвате. Пък и, както гласи клишето, всяко дълго пътуване започва с една стъпка.
