Забравих ли за силата, която нося в себе си? Има дни, в които старите глупости искат да станат нови. Разбирам, че това е животът. Разбирам, че това е част от играта. Има неща, върху които трябва да работим. Тези разхвърляните. В средата. Където старите духове се промъкват и си като: "Господи, не днес, имам неща за вършене". Но те не слушат и влизат с куфарите и Кабернето, и започват да се разопаковат и да те съблазняват.
Оглеждаш се и им показваш колко много са се променили вкусовете ти, животът ти. Сега харесваш простичките неща. И им казваш: "Хей вашите снимки вече не са тук, бяха заменени с канела, мента и любопитство.." Но призраците само се засмиват, сядат и протягат крака на новия ти килим.
Разбирам, че това е животът. Изучаването на думата "не". Сбогуването с обичайните навици да си мил, слаб, недостоен. А призраците вземат краката ти и започват да ги да целуват пръст по пръст, а на теб ти е смешно от гъдела и сякаш половината от тялото ти е отишла някъде другаде. За минута оставяш забавното чувство да те обземе. И след това се отърсваш.
И дишаш. И си спомняш, че си човек. И че е човешко да позволиш призраците да ти напомнят кой си бил преди. Но Вселената вътре в теб е тази, която те измъква оттам. И ти напомня кой си сега.
Има дни, в които старите глупости искат да станат нови. И ме подсещат да се питам "Забрави ли за силата си? Забрави ли коя си?"
Автор: Юлия Атанасова
