Понякога не осъзнаваш какво обичаш истински, докато не избяга от обсега ти, докато върховете на пръстите ти са толкова близо до него и все пак не могат да го докоснат. Липсват ми облачните, дъждовни сутрини, в които бързам за работа. И все повече осъзнавам колко много копнея за тези влажни, ароматни, едновременно бавни и бързи дни…
Знам, че казват, че тревата винаги е по-зелена от другата страна, но сега намирам много истина в това. Когато днес се събудих и видях, че небето е светло сиво и земята прохладна, веднага го асоциирах с новото начало. Чувствах, че всичко е възможно. Само трябва още съвсем малко търпение и бурята ще отмине, отстъпвайки място на мрачните дни, които носят спомена за случилото се, но и надеждата за утре.
Именно в този тип дни се чувствам сякаш някой поставя ръка на рамото ми, напомняйки ми да намаля скоростта вътре в себе си. Иска ми се отсега нататък да прекарвам повече дни, отдавайки се на красотата на живота, който вече съм изградила и на този, който непрекъснато създавам около себе си. Искам ми се не просто да забавям лудия си график за чаша кафе, а да забавя темпото на душата си…
Слънчевите дни са чудесни за душата – карат те да искаш да танцуваш и пееш, да губиш контрол, да бъдеш навън, да се влюбваш и да вземаш спонтанни решения. Но мътните, тихите дни те поставят на колене и те молят да надникнеш под слоевете на своята ежедневна реалност. Тези дни са смирени и мили. Молят те да си поемеш дъх, докато не разбереш, че си го сдържала от доста време….
