Спомням си първата ми среща с един от моите учители. Преди 10 години. Групата ни беше пълна с различни хора, от CEO-та, бизнес коучъри и мениджъри до студенти, родители и търсачи на приключения. Никой не познаваше никого в групата. Това беше важно условие. И всички бяхме там с една единствена цел - да се изправим пред нещо тъмно в живота си. С този курс тогава си направих подарък за рождения ден. Имаше страх. Той назрява преди подобни срещи, когато човек не е наясно доколко ще трябва да се разкрие пред други, при положение, че досега не го е правил пред самия себе си.
Медитирахме, взирахме се в себе си, в живота и в раните си, плакахме, смяхме се. Беше вълшебно, пречистващо и докосващо преживяване. Един ден учителят ни призова: "Сега, когато излезете оттук, не се опитвайте да търсите стария си ум, нито да учите другите как да живеят. Ще виждате всичко много различно, но ще свикнете". Сякаш ни е подготвял за това, в което днес се опитваме да циркулираме всички – да приемаме новата нормалност.
Снощи на вечеря се сетих за неговите думи: "Не търси стария си живот, него вече го няма". Върнах се назад. Припомних си. Както на всички, на мен също ми се иска да има ключ, с който просто да изключа този вирус.
"Не търси стария си живот, него вече го няма." Думи, носещи усещане за начало, надежда, възможност, колкото и естествено е да искаме нещата да се случват, както сме свикнали.
Но можем ли така смело да се изправим с отворени сърца и детско любопитство пред предизвикателствата днес? Можем ли да виждаме другите така, както виждаме себе си? Готови ли сме да се настроим за трансформация и израстване?
Днес никой няма нужда да му бъде казвано от какво се нуждае или какво да прави, защото всички сами проправяме пътя си. И повече от всякога търсим разбиране. Да го получаваме, да го даваме.
Автор: Юлия Атанасова
