В най-простия смисъл на думата интроспекцията е активно обръщане на внимание на нашите собствени мисли и чувства. Именно тази наша способност ни позволява да си фантазираме, да помним, да размишляваме и после да използваме всичко това, за да решаваме проблеми, да създаваме иновации и да творим. Много учени, включително и аз, смятат, че тази способност е една от основните форми на еволюционен напредък, които отличават човешките същества от другите видове.
През последните години солидно количество нови проучвания показват, че когато страдаме, интроспекцията често ни вреди повече, отколкото ни помага. Тя подкопава резултатите от работата ни, нарушава способността ни да вземаме добри решения и оказва негативно въздействие върху отношенията ни с другите. Възможно е също да провокира насилие и агресия, да допринесе за появата на широк спектър от психични разстройства и да повиши риска от физическо заболяване. Използването на ума за взаимодействие с нашите мисли и чувства по неправилен начин може да доведе до загубата на умения, които професионални спортисти са усъвършенствали в течение на кариерата си. Може да накара иначе разумни и грижовни хора да вземат по-малко логични и дори по-малко морални решения. Може да подтикне наши приятели да избягат от нас както в реалния свят, така и в света на социалните мрежи. Може да трансформира романтични връзки от безопасни пристани в бойни полета. Може дори да ускори процеса на остаряване – както по отношение на нашия външен вид, така и по отношение на конфигурацията на нашето ДНК. Накратко, нашите мисли твърде често не ни спасяват от нашите мисли. Вместо това те пораждат нещо коварно.
Брътвеж.
Дърдоренето в главата ни се състои от цикличните негативни мисли и емоции, които превръщат уникалната ни способност за интроспекция в проклятие вместо благословия. То поставя в опасност резултатите от нашия труд, вземането на решения, връзките, щастието и здравето ни. Мислим си за онази грешка в работата или за недоразумение в отношенията ни с наш близък и в крайна сметка се озоваваме в плен на изключително неприятни чувства. След това отново се замисляме за същото нещо. И отново. Вглеждаме се в себе си с надеждата да получим подкрепа от вътрешния ни наставник, но вместо това намираме вътрешния ни критик.
Въпросът, разбира се, е защо. Защо опитите на хората „да се обърнат към себе си“ и да мислят, когато преживяват страдание, понякога се увенчават с успех, а друг път се провалят? Също толкова важно е да си отговорим на въпроса какво можем да направим, когато установим, че способността ни за интроспекция се е разклатила, за да я върнем в обичайната ѝ форма. През цялата си кариера изследвам тези въпроси и съм разбрал, че отговорите зависят от промяната в естеството на едни от най-важните разговори в живота ни като съзнателни същества – разговорите, които водим със себе си.
Нашето състояние по подразбиране
Широко разпространена мантра в културата на ХХI век е призивът живей в настоящето. Аз оценявам мъдростта в тези думи. Вместо да се поддаваме на болката от миналото или на безпокойството за бъдещето, казват ни те, трябва да се концентрираме върху това да се свързваме с другите и със себе си в настоящия момент. Като учен, който изследва човешкия ум обаче, не мога да не отбележа, че това добронамерено послание противоречи на нашата биология. Човешките същества не са създадени да се придържат плътно към настоящето през цялото време. Просто мозъкът ни не е еволюирал да го прави.
В последните години се прилагат най-съвременни методи, които ни позволяват да изучаваме как човешкият мозък обработва информация, и да наблюдаваме поведението на хората. Тези методи разкриха скритите механизми на работа на човешкото съзнание. Така те хвърлиха светлина върху една забележителна черта на нашия вид: в една трета до половината от времето, в което сме будни, ние не живеем в настоящето.
Също толкова естествено, както дишаме, ние „се откъсваме“ от мястото и времето, очертаващи настоящето, и нашият мозък ни изпраща към минали събития, въображаеми сценарии и други размишления. Тази наша склонност е толкова фундаментална, че си има име: нашето „състояние по подразбиране“. Това е дейността, към която мозъкът ни се връща автоматично, когато не сме ангажирани с нещо друго, а често и дори когато сме. Със сигурност сте забелязвали как в случаи, в които от вас се е очаквало да се концентрирате върху дадена задача, умът ви е започвал да се скита сякаш по собствено желание. Ние постоянно се прехвърляме от настоящето в паралелния, нелинеен свят на нашия ум, бидейки всмуквани навътре минута по минута. В светлината на това изразът „животът на ума“ придобива ново и допълнително значение: голяма част от живота ни протича в нашия ум. И така, какво се случва, когато се откъснем от настоящето?
Разговаряме със себе си.
И слушаме какво казваме.
Човечеството се занимава с това явление от зората на цивилизацията. Мистиците в ранното християнство страшно се дразнели, че гласът в главите им вечно им досаждал, когато били в състояние на мълчаливо съзерцание. Някои дори смятали тези гласове за демонични. Приблизително по същото време на изток китайски будисти имали своя теория, според която бурните процеси в ума на човека можели да замъглят емоционалния му пейзаж. Те наричали явлението „измамна мисъл“. Въпреки това в много от същите тези древни култури хората вярвали, че вътрешният глас е източник на мъдрост – убеждение, на което се крепят някои практики с хилядолетна история, като мълчаливата молитва и медитацията. Фактът, че последователите на редица духовни традиции едновременно са се страхували от вътрешния глас и са изтъквали неговата стойност, сам по себе си разкрива двойствените нагласи към нашите мисловни разговори, които съществуват и днес.
Когато става дума за вътрешния глас, хората инстинктивно проявяват интерес към патологичните му аспекти. Често започвам презентациите си, като питам присъстващите дали понякога разговарят мислено със себе си. Винаги има много хора, които изглеждат облекчени от факта, че виждат и други вдигнати ръце. За съжаление, нормалните гласове, които чуваме в главите си (и които принадлежат например на нас самите, на членове на семейството ни или на колеги), понякога могат да се видоизменят в ненормални гласове, характеризиращи психични заболявания. В тези случаи ние не вярваме, че гласът идва от ума ни, а смятаме, че той принадлежи на друг обект (на враждебно настроени хора, на извънземни и на правителството, ако трябва да споменем само някои често срещани слухови халюцинации). Важно е да уточним, че що се отнася до вътрешния глас, разликата между психично заболяване и добро здраве е въпрос не на противопоставяне – между патологично и здравословно, – а на културни норми и интензитет. Една от странностите на човешкия мозък е, че приблизително един на всеки десет души чува гласове и ги приписва на външни фактори.8 Ние все още се опитваме да разберем защо се случва това.
В крайна сметка под една или друга форма в главата на всеки от нас има някакъв глас. Потокът от думи е такава неразделна част от вътрешния ни свят, че той продължава да тече дори при увреждане на гласа. Например някои хора, които заекват, споделят, че говорят по-гладко в главата си, отколкото на глас. Глухите хора използват жестомимичен език, но и те разговарят със себе си, макар и да имат своя собствена форма на вътрешен език. Той се изразява в безгласното правене на знак, който глухите дават на себе си, по подобие на начина, по който чуващите използват думи, за да разговарят тайно със себе си. Вътрешният глас е основен елемент на ума.
Ако някога тихичко сте си повтаряли телефонен номер, за да го запомните, превъртали сте някакъв разговор като на лента в главата си и сте си представяли какво е трябвало да кажете, или сами сте си давали устни насоки в опит да се справите с проблем или да развиете дадено умение, значи сте използвали вътрешния си глас. Повечето хора разчитат на вътрешния си глас и се възползват от него всеки ден. А когато се откъсват от настоящето, често причината е, че искат да си поговорят с този глас или да чуят какво има да им казва – а той може да има много за казване.
Нашият словесен поток на мисълта е толкова работлив, че според едно проучване ние разговаряме мислено със себе си със скорост, еквивалентна на изговарянето на 4000 думи в минута. Гласът в главата ни говори много бързо.
Въпреки че вътрешният глас функционира добре през голяма част от времето, той често води до брътвеж точно когато се нуждаем най-много от неговата подкрепа – когато сме под голям стрес, когато залогът е висок и когато изпитваме сложни емоции, с които можем да се справим само ако сме максимално спокойни. Понякога този брътвеж приема формата на несвързан монолог; друг път е диалог, който водим със себе си. Понякога е натрапчиво предъвкване на отминали събития (размишление); друг път е тревожно въобразяване на бъдещи събития (безпокойство). Понякога е прескачане между негативни чувства и идеи чрез свободни асоциации; друг път е фиксиране върху едно конкретно неприятно чувство или идея. Както и да се проявява, когато вътрешният ни глас се развилнее и вземе микрофона, умът ни не само ни измъчва, а и ни парализира. Освен това вътрешният глас може да ни подведе да направим неща, чрез които да се самосаботираме.
Едно от най-важните прозрения, до които съм стигал през кариерата си, е, че инструментите, необходими за намаляване на дърдоренето и обуздаване на вътрешния глас, не са нещо, което трябва да търсим – често са пред очите ни и чакат да ги вкараме в действие. Те са част от мисловните навици, поведенческите чудатости и всекидневния ни режим, налице са и при хората, организациите и средите, с които взаимодействаме. В настоящата книга ще изведа тези средства наяве и ще обясня не само как работят, а и как, взети заедно, образуват комплект инструменти, които еволюцията е създала, за да ни помогне да управляваме разговорите, които водим със себе си.
Откъс от книгата "Дърдорене" от Итън Крос. Тя изследва безмълвните разговори, които водим със себе си. Авторът обяснява как тези разговори направляват живота, работата и отношенията ни. Той предупреждава, че отдаването на негативното и объркващо говорене със себе си – което нарича дърдорене или брътвеж – може да влоши здравето ни, да развали настроението ни, да постави връзките ни на изпитание и да ни провали, когато сме под напрежение.
