Преди не понасях да ме прeгръщат. Тръпки ме побиваха някой да бъде до мен толкова близо. Сега казвам: "ПРЕГРЪЩАЙТЕ СЕ, ХОРА! Дълго и силно!"
Преди мислех, че да изразяваш емоции е слабост - да покажеш, че си щастлив или, че те боли, да плачеш - и бях стомана, от камък. Днес споделям емоционалния си свят и вярвам, че "да бъдеш нежен е да бъдеш силен".
Преди си мислех, че за да бъдеш щастлив и цял означава да имаш човек до себе си. Сега знам, че щастието и пълнотата ми зависят изцяло от мен и другият е само красиво допълнение, което резонира на света вътре в мен.
Преди си мислех, че хората си тръгват, защото нещо ми има. Сега знам, че си тръгват, защото пътищата ни се разминават и не можем да си дадем онова, което заслужаваме и от което имаме нужда. Не сме прецакани, винаги получаваме онова, което заслужаваме.
Преди си мислех, че имам нужда от някой, който да ме обича. Сега знам, че този някой съм аз.
Мислех си, че знам какво мисли, чувства и иска другият. Предполагах. Сега знам, че това са моите проекции и се научих да питам. В този ред на мисли: никой не ни наранява, нараняват ни нашите очаквания за това как трябва да се държи, мисли и чувства другият.
Преди не вярвах в смисъла на брака. Сега осъзнавам, че вътрешно не съм вярвала, че някой би избрал мен и само мен. Заявявайки го гласно пред света. Сега знам, че бих била красива в бяло, ако имаме нужда от такъв момент.
После хората казват, че те познават. Та аз едва познавам себе си - най-красивият път, по който имам възможност да вървя.
Автор: Силвия Крумова, Silvia Amica
