Баба казваше, че да ровиш из нечие сърце е грях. Там много внимателно трябва да се пипа и е важно да знаеш, че никога, ама никога не трябва да тръгваш към сърцето с идеята да го променяш. Дори когато става въпрос за твоето собствено сърце. С тези неща шега не бива. Не се опитвай на сила да обичаш, не си прави експерименти. Любов на сила е любов, която сама си е предначертала пътя към разбитото сърце. Бомба със закъснител. Да градиш върху фалшива любов е като да градиш върху изгнила основа. Защото апетитът идвал с яденето, а вярването - с лъгането. Любов на сила значи да лъжеш двама и да платиш двойна цена за лъжата си.
Опасна работа е човекът, като си науми нещо. Всичко ще направи, звездите ще свали на земята, ще обърне времето, ще си продаде душата, само за да се убеди в истинността на една удобна лъжа. А лъжата... тя от това се храни. Колкото повече я подклаждаш, толкова по- голяма става, по- силна, по-ярка, започва да те топли, започваш сам да вярваш в нея и най-неочаквано идва моментът, в който безобидният пламък се превръща в пожар и целия те изгаря отвътре. А изгореното боли като за последно. Защото понякога наистина е за последно, след него не остава нищо здраво.
Баба казваше, че някои хора са като шити по мярка един за друг. Хората, за разлика от дрехите, не можеш да прекроиш и да промениш така, че да паснат в твоя свят. Върти го, сучи го - казваше тя - като не ти е по мярка, никога няма да застане добре и да стои на място. Дрехите се мерят по тялото и се променят според него, а хората се мерят според душите си, в тях всичко е вече уговорено и решено, макар и заровено и скрито дълбоко под повърхността.
Тялото се мени според света около него. Душата няма потребност от това, тя изначално е снабдена с всичко, което ѝ е нужно, за да оцелее. На нея и трябва само да допусне промяната да се случи. Да я повика, да я приеме. Да я задвижи отвътре навън. Тялото съществува във времето, душата - във вечността. Затова нея не можеш да моделираш според собствените си представи, да ѝ забраниш, да ѝ заповядаш, да ѝ сложиш граници. Не можеш да я накараш да повярва в нещо... колкото и да я лъжеш, тя знае истината. Няма как да смениш пътя, по който иска да върви, или да ѝ спестиш уроците. Остава само свободната воля дали да я следваш или не. Но ако ти не я следваш, тя със сигурност няма да последва теб. Ще затръшва врати една след друга точно пред очите ти, ще накара неща, които са били "в кърпа вързани", да се изплъзват измежду пръстите ти, ще те спъва на крачка преди финала, за да те спре. Преди да си минал през врата, която ще се заключи зад гърба ти и ще те отведе до път, по който има опасност да се изгубиш завинаги.
"Книга, която може би ще издам", Елеонора С.
