Убита или оцеляла е най-малката дъщеря на последния руски император – принцеса Анастасия, след екзекуцията на монархическото семейство през 1918-а? Това е една от най-големите мистерии на XX век, която витае над три континента повече от петдесет години. Сега загадката оживява в книгата "Аз съм принцеса Анастасия" от Ариел Лоуън.
Този майсторски замислен и написан трети исторически роман на американската писателка попадна в списъка на бестселърите на "Ню Йорк Таймс" още с публикуването си през 2019-а.
На 17 юли 1918-а по директни заповеди на Ленин болшевишката тайна полиция затваря цялото имперско семейство в мрачното мазе на Ипатиевата къща в Екатеринбург, където са безпощадно разстреляни. Твърди се, че никой не оцелява. Но две години по-късно млада жена със силна прилика с Анастасия Романова е извадена трепереща и измръзнала от канала в Берлин. Отказвайки да обясни присъствието си в студената вода и да благодари на спасителите си, тя е откарана в болницата, където се оказва, че тялото й е покрито с ужасяващи белези. Когато най-накрая проговаря, изплашената, загадъчна млада жена казва, че е руската велика княгиня, четвъртата и най-малка дъщеря на последния император на Русия Николай II Романов и императрица Александра Фьодоровна.
В Европа започват да се разпространяват слухове, че Анастасия е преживяла клането в Екатеринбург. Стари врагове и нови заплахи започват да се пробуждат. Някои вярват, че жената е самозванка, която се цели единствено в богатството на Романови, на име Ана Андерсън. През годините много момичета из Европа ще се представят за избягалата принцеса. Всички те са наричани лъже-княгини. Но сред тях най-известна е Ана, която до края на живота си води дела за признаване на самоличността й и не се отказва от твърденията си. Крадла на самоличност ли е тя? Мистерията около това коя е тази жена и какво всъщност се е случило с Анастасия Романова периодично избухва в медиите и сред обществото. Приказката на Андерсън е вдъхновила и много книги и филми. Най-известният сред тях е "Анастасия" от 1956-а, който донася на Ингрид Бергман "Оскар" за ролята ѝ на Анастасия/Ана.
Ариел Лоуън преосмисля историите на руската принцеса и непознатата Ана, преплитайки съдбите на двете жени. Позовава се на факти от многото биографии на госпожа Андерсън изучава болшевишката история повече от година, използва откъси от статии във вестници, цитати от писма и съдебни решения. Голяма част от събитията и разговорите, които пресъздава, наистина са се случили, но все пак тя уточнява, че е работила по-свободно с документалния материал, за да напише романа си. И наистина тя майсторски успява да убеди читателя, че историята може да бъде пренаписана. Съмненията около самоличността на Ана остават до последната страница.
