Майка на три деца написа на съпруга си писмо, в което обяснява защо е постоянно с телефона в ръка. Прочетете го и може би ще се разпознаете.
Скъпи съпруже,
Усещам твоето неодобрение. Когато седиш и играеш с малкия след семейната вечеря. Виждам изражението ти, усмивката ти или насмешката, когато светне екранът на телефона ми. Чувам как си мърмориш под носа, когато къпя детето с телефон в ръка или когато се занимавам с по-големия, опитвайки се междувременно да напиша есемес. Признавам своята адикция към телефона, но не можеш да си представиш каква колосална зависимост имам от това малко устройство.
Да, пристрастена съм.
Знам, че заедно четяхме колко ужасен и разрушителен е този навик за взаимоотношенията. Съзнавам, че това е лош пример за децата ни. Помня, че си обещавахме да сме по-взискателни към времето пред телевизори, компютри, телефони. Но плановете ни се разбиха с гръм и трясък, а пристрастеността ми се засили.
Когато се стараех "да се държа добре" с телефона, моят жизнен ритъм и начин на живот бяха много далеч от "мама-остава-вкъщи". Сега аз не разговарям с възрастни, ако изобщо разговарям. Моята компания е един див дребосък, който трудно може да бъде усмирен, когато му прорязват зъби или играе с кучето.
А почивните дни с приятели? Моята младост, доколкото си спомням, беше изпълнена с приятни партита и вечерни сбирки.
След колежа, раждането на децата и преместването на ново място, моите социални контакти се прекратиха. Вече не се срещам с приятелите си толкова често, колкото бих искала, затова си бъбря с тях в социалните мрежи или пиша съобщения.
Нали знаеш, че съм екстроверт? Знам, че разбираш значението на тази дума на хартия, но не съм сигурна осъзнаваш ли това в реалния живот. Аз черпя сили от общуването си с други хора, за предпочитане на възраст над 5 години.
Когато стоя твърде дълго у дома, сама или само с децата, което за мен е равносилно на самота, започвам да се суетя и да нервнича, търся повод да се измъкна навън, да срещна някой възрастен, който може да поговори с мен. Вече съм на "ти" с някои от касиерките в магазина. За мен дори да поговоря с някого на опашката е постижение.
Когато преди 11 години за пръв път станах майка, майчинските групи в социалните мрежи станаха моя спасителен пояс. Сега, когато имам вече три деца, всичко си е същото. Тези жени буквално промениха живота ми и в големите неща, и в малките, макар че почти никога не се срещаме на живо. Те са тези, към които се обръщам, когато трябва да разбера докога да кърмя бебето или откъде се появи този обрив на крака на големия. Те са с мен, когато децата правят деня ми невъзможен и имам нужда да се отърся от напрежението и да не се сдухвам. Те много добре разбират за какво става дума.
Това не означава, че не искам да присъствам в живота ни. Но когато съм прикована вкъщи, всички мои вътрешности крещят, че имам нужда от повече социална активност.
Аз съм изолирана и самотна. Да остана вкъщи с три деца, така ме потиска понякога, че дори най-елементарните неща ми костват невероятни усилия. Понякога ми се иска да зарежа всичко, да си налея чаша кафе и да го пия, докато кърмя бебето, и да не свалям пижамата си. Дори опитите да възстановя нормалния си начин на живот ме изтощават, затова вдигам ръце и се примирявам, въпреки че умирам от желание да стана отново каквато бях.
Когато видиш, че погледът ми е впит в екрана, обикновено търся съвет от приятелка или се смея на някоя глупост, пусната във Facebook групата ни.
Моята виртуална подкрепа, макар и да има недостатъци, е невероятна. Знам, че си предубеден към телефоните. Чувам възраженията ти, признавам слабостта си. Но ти не разбираш колко важни за мен са тези хора, колко тежко ми беше да се приспособя към новия си живот, новата си роля и колко силни противоречия предизвиква у мен всичко това. Хубаво е, когато те похвалят и ти кажат, че си справила с нещо добре. И аз имам нужда да чувам това от някого, макар и във виртуалния свят.
Не очаквам да ме разбереш напълно, но знай, че се старая. Надявам се с всеки изминал ден, част от мен да се връща към предишното "аз". Зная, че ти тъгуваш по жената, която бях. Но засега кафето ми е студено, търпението ми е изчерпано, а целият ми социален живот се събира в задния джоб на дънките.
Твоя Джесика
Източник: mamaninja.bg
