Деца играят вън.
И не, не си "цъкат на телефоните". Играят, наистина.
Виждам ги през прозореца. Обелените колене, мръсните кецове, спукани топки, джанки, ябълки и онези досадни старци, които ни гонят постоянно. Какъв им е проблема и без това никой не ги яде?!
Прибират се вкъщи, четат книгите, които вие ги карате да четат. Четат други, за които не подозирате. Играят игри, които са им интересни и искат да ви кажат за тях, но за вас те са загуба на време: "Седни свърши нещо полезно". Забравяте, че са деца.
А и съвсем не е вярно, че не правят нищо по цял ден и просто си развалят зрението, гърба, слуха, мозъците с тези лоши, лоши компютри, които вие все още не знаете как да включвате и изключвате правилно. 'Маме, ела пусни скайпа. Не знам къде да натисна, защо е направено толкова объркано?!"
Може би проблема не е в технологиите или децата, а че някой някога не им е показал какво и къде да направят, така че когато токът спре да не изпадаме в див ужас "КАКВО ДА ПРАВЯ С ДЕТЕТО СЕГА?"
Може би просто трябва да спрете да правите единственото нещо, което можете във Facebook – да споделяте глупави картинки с още по-глупави надписи по тях и да обърнете внимание на малкото същество до вас, защото то чете, рисува, тича и се забавлява, както си знае най-добре. И ако вие не го виждате е, защото не гледате и не сте погледнали навреме.
Нямат нужда от историята за вашето детство, ако в нея има укор към тяхното. Нито едно дете не обича това.
А и за какво ви е да разказвате тази история за вас като дете, ако вие забравяте какво е да си такова?
