С майка ми се карахме всеки ден. Доста често не я оценявах. Тормозех я със моите детинщини. Тормозех я с неща, които вече нямат значение. Тя започна да остарява, започна да се уморява от кавгите. Но аз продължавах... Тя правеше всичко за мен, а аз пак бях неблагодарна. Караше ми се, аз й се сърдех, а тя е говорила за мое добро. И така докато един ден баба ми ме хвана за ръката и ме заведе на разходка. Както си вървяхме из селските улици, гласът и омекна. Тя си спомни за нейната майка. Прабаба ми. Аз също си я спомням, но смътно. Беше починала преди няколко години..
- Бабе, ти трябва да носиш майка си на ръце, да й се кланиш. Kаза ми тя.
- Майчицата е най-скъпото нещо в човешкия живот! Знаеш ли какво бих направила, за да видя моята? И колко ми липсва. Искам само да й чуя гласчето и това ще ми е достатъчно. Майка ти няма вечно да е на Земята. Затова й се нарадвай докато е тук.
Тогава се опитах да преглътна сълзите.. Но от този ден нататък разбрах, че не всеки има късмета да има толкова добра майка, дори не всеки има късмета да има майка. Ние сме благословени да ги имаме в животите си. И помнете, че майката е единствения човек, който няма време да се помоли за себе си, защото е твърде заета да се моли за теб. Единствения човек, който би застанал пред дулото на пистолет в твое име.
Хората се променят. Приятелите и гаджетата си идват, но после си отиват. Но мама винаги ще си остане мама. Обичайте майките си... За да не стане прекалено късно.
Неизвестен автор
