Писмото на писателката Кейси Едуардс до майка й ще ви накара да се замислите за моделите, които несъзнателно натрапваме на децата си, докато сме безпощадно критични към себе си или позволяваме на други хора да мачкат самочувствието ни и да ни омаловажават.
Мила мамо! Бях на 7 години, когато чух от теб, че си грозна и дебела. До този момент бях убедена, че си прекрасна. Обичах да прелиствам семейния албум и винаги се любувах на снимките ти на един круизен кораб. С белия си бански, без презрамки, ти изглеждаш като кинозвезда. Тайно изваждах този бански от шкафа ти и си представях как един ден ще го облека и ще бъда също толкова зашеметяваща. Но в онази вечер всичко се промени…
Преобличахме се заедно, за да отидем на някакво събиране, и ти ми каза: "Виж колко си фина и прекрасна! А аз съм толкова дебела и грозна." В първия момент дори не разбрах, за какво говориш: "Ти изобщо не си дебела" – възразих най-искрено. Отговори ми: "Не, мила, аз съм дебела, бях такава и като дете."
След това направих няколко болезнени открития, които в голяма степен предопределиха живота ми. Разбрах, че:
Ако ти казваш, че си дебела, значи това е така, защото майките не лъжат.
Излишните килограми те правят уродлив.
Когато порасна, ще приличам на тебе и ще бъда същата "грозна дебелана".
След години, спомняйки си този разговор, и още стотина подобни, аз те обвинявах, че си се чувствала непривлекателна, беззащитна, недостойна. Ти, моят първи и най-важен ролеви модел, ме учеше да вярвам, че и аз съм същата като теб.
С всяка твоя гримаса пред огледалото, с новата диета-чудо, с всяко късче "забранена" храна, което те кара да се чувстваш виновна, аз все повече се убеждавах, че само стройната жена може да бъде пълноценна. Най-важното, което може да даде жената на света, е физическата красота. Като теб и аз непрекъснато се чувствах дебела и по подразбиране - грозна.
Пораснах, вече и аз самата съм майка, и сега разбирам, че да те обвинявам, че мразиш собственото си тяло, е нечестно. Ти си само една брънка от веригата жени в нашето семейство, които са учени да изпитват отвращение към себе си.
Какъв пример ти е давала баба? Като жертва на стереотипната представа за "истинска" жена, тя беше на диета цял живот, до смъртта си на 79 години. Не излизаше на улицата без грим, дори за да отиде до пощенската кутия. А ако някой я види негримирана? Помня с какво съчувствие реагира на новината, че татко те е напуснал заради друга жена. Не мога да забравя думите й: "Не разбирам защо те напусна. Ти се грижиш за себе си, винаги си гримирана. Да, имаш някой и друг килограм отгоре, но не е нещо страшно."
Баща ми, докато живееше с нас, също не правеше живота ти по-лесен: "Господи, Джен, толкова ли е сложно? Следи колко енергия изразходваш и колко калории поемаш. Ако искаш да отслабнеш, просто яж по-малко."
Помня как една вечер ти се опитваше да изпълниш неговите препоръки. Приготви китайско рагу и сервира на всички в дълбока чиния, а на себе си сипа в най-малката. Седеше на масата и по лицето ти течаха сълзи, раменете ти потръпваха. Но всички останали ядяха в мълчание. Никой не те успокои, никой не каза: "Това са глупости. Вземи си нормална чиния".
Никой не ти каза, че те обичаме такава, каквато си.
Като че ли твоите успехи като учител и майка на три деца се омаловажават от излишните сантиметри в талията. Сърцето ми се късаше, като гледах как страдаш. И досега съжалявам, че не те защитих тогава.
Но аз вярвах, че излишното тегло си е по твоя вина. Слушах как татко казваше, че е много лесно да отслабнеш и как само ти не можеш да се справиш. Тогава си мислех, че не заслужаваш да ядеш като всички останали и че не заслужаваш съчувствие. За нищо.
Грешах. Сега разбирам какво означава да растеш в общество, за което главното женско достойнство е красотата. При това, установените стандарти са недостижими. Знам каква болка причиняват тези нагласи, ако ги вземеш насериозно. Превръщаме се в надзиратели на самите себе си, наказваме се, защото не съответстваме на нечии очаквания.
Никой не е толкова жесток към нас, колкото ние самите към себе си.
Но на това безумие трябва да бъде сложен край, мамо! На твоето безумие и на моето. Точно сега! Ние заслужаваме по-добра участ от тази да живеем с мисълта за несъвършеното тяло, което непременно трябва да променим. Това е нужно не само на теб или мен. Това е нужно и на внучката ти. Сега тя е на три години и аз не бих искала да порасне, ненавиждайки тялото си. Това може да разруши щастието, самооценката и способностите й. Не искам тя да смята, че красотата е основното достойнство на една жена.
Гледайки ни, тя се учи да бъде жена и ние трябва да се постараем да бъдем добър пример за нея. Трябва да й показваме с думи и действия, че жените са красиви независимо от външността си. Но за да ни повярва, трябва да си повярваме и ние.
Колкото повече остаряваме, толкова по-дълъг става списъкът със загубите ни. Болести, нещастия, които ни лишават от любимите ни хора. Тяхната загуба винаги се възприема болезнено. В такъв момент сме готови на всичко само човекът да е още жив. Никой не се замисля дали е бил слаб или дебел. Бил е красив, защото е бил жив.
Ти също си красива. Усмивката ти озарява всичко наоколо, смехът ти е заразен. В прегръдките ти твоята внучка винаги е щастлива. Напразно губим време да преживяваме физическите си "недъзи". Това е време, което не можем да си върнем.
По-добре е да обичаме и уважаваме тялото си за това, което може да ни даде, отколкото да го презираме за това, че не съответства на нечии очаквания. Не казвам, че трябва да водим нездравословен начин на живот. И нека отслабваме, когато е възможно, ако това ни е важно. Но ненавистта към фигурата си трябва да оставим в миналото, където й е мястото.
Когато, като момиченце, гледах твоите снимки в белия бански, моят наивен детски поглед улавяше истината. Аз виждах безусловна любов, красота и мъдрост. Аз виждах своята майка.
Източник: mamaninja.bg
