Понякога раздялата е необходима. Има един момент, в който човек просто знае, че трябва да си тръгне от една връзка с високо вдигната глава и с увереността от добре взетото решение. Нека си представим, че ти си в тази ситуация. Трудно е, нали? Всеки е преживявал раздяла, но също така никой никога не е бил сто процента сигурен в решението си. И защо да е? Навън е джунгла… ами ако…
Изведнъж се появяват редица причини да останеш в нещастна или дори потенциално опасна за живота ти връзка - нито една от тях не е легитимна.
"Какво ако стане по-зле?"
Ами най-вероятно няма. Ако вече си даваш сметка какво не можеш да толерираш в поведението на някого, то вече си една стъпка по-напред в намиране на подходяща половинка. Знам, че често се случва да попаднеш на същия типаж. Тогава е важно да си зададеш не само въпроса, какво не ти е харесало, а и какво ти е харесало в тези хора. Така рисковете намаляват още повече.
"Той/тя ме наранява, но никой няма да ме обича толкова много."
Истината е, че никой не е толкова обичлив, колкото човек, който знае колко много те е наранил, знае, че заслужава да те загуби, и все пак опитва да се държи на ниво… до следващия път. Това може да е истински извор на удоволствие и за да преминем напред, трябва да си дадем сметка, че може би просто ни е харесало вниманието. Но в момента, в който стигаме до извода, че нещата няма да се променят, си даваме сметка, че никой не иска да живее в сапунен сериал.
"Вината е у мен!"
Не, вината не е в никого. Така са се стекли обстоятелствата. Човекът, който те наранява, не е насилник или токсична личност по свое собствено желание. Просто нещата са стигнали дотам, че не се е случила никаква промяна, а само извинения. Вината може да е в алкохола, наркотиците, хазарта, либидото, неговите/нейните родители. Има ли значение, щом те наранява?
"Да останем заедно заради децата" - класиката в жанра!
Не мога да повярвам, че през XXI век това е един от доводите срещу раздяла, който ние, терапевтите, чуваме най-често, но е така. Може би всеки развеждащ се, който има дете, си го е мислел. Но аз разполагам с години опит, изчела съм стотици случаи на колеги и знам колко изпразнен от смисъл е този аргумент.
Знам, че разводът е сложна тема, знам, че е трудно да се обясни на едно дете как любовта си е отишла и на нейно място идва болката. Но повярвайте ми, не той травмира детето, а болката, омразата и манипулациите, предшестващи го. Никой вече пораснал пациент не е изричал думите "мисля, че родителите ми трябваше да издържат и да не се разведат заради мен".
Повярвайте ми, в кабинетите на психотерапевтите идват хора с обратния проблем, които се питат:
"Защо не се разведоха? Те се мразят, но продължават да живеят заедно? Заради тях аз не знам какво да искам от една любяща връзка." - Емил, 35 г.
"Мисля, че стресът заради пиенето му буквално уби майка ми и сега не знам дали мога да му простя." - Красимир, 28 г.
"Понякога просто исках да умра, не защото не исках да живея, а за да спра да чувам скандалите и побоя." - Калина, 25 г.*
Не мисля, че мога да коментирам тези цитати, те са по-силни от всичко, което мога да ви кажа аз.
Дори ако човек знае, че мястото му не е в една връзка, знам, че ще има съмнения. Но рационализирането на тези съмнения не ги прави по-легитимни, просто ни показва, че животът е малко страшен и често се изкушаваме да изберем познатото зло, но това рядко е най-доброто решение.
*Имената, разбира се, са променени.
Автор: Мила Петкова, highviewart.com
