Даниел Делибашев е на 37 години от малкото родопско село Црънча, общ. Доспат. Икономист по образование. Живее в София. В продължение на 10 години е работил в банковата сфера. В момента е съдружник и партньор в компании и бизнес проекти от различни сфери. След първия си престой като доброволец в дом за сираци и изоставени деца в Гана основава фондация "Усмивка за Африка", чрез която събира и изпраща пари за изхранване на бедстващи деца.
Г-н Делибашев, какво ви заведе в Африка за първи път?
Жаждата и гладът. От една страна жаждата и гладът, които мъчат голяма част от населението на този континент и които искам поне частично да предотвратя - било то за едно или няколко деца, било то за един или няколко дена. От друга страна жаждата и гладът на един съвременен човек, живеещ в модерния материален свят към предизвикателството "Африка" и сбъдването на мечтата да бъде доброволец в сиропиталище там.
За първи път отидох през месец март 2017г., в Гана. И по-конкретно в сиропиталище в близост селцето Туту, намиращо се на 40 км северно от столицата Акра.
Каква беше нагласата ви при тръгване?
Бях изпълнен с еуфория, а тя - с всяка стъпка по-близо до сбъдването на тази мечта, нарастваше неимоверно. С всеки един ден емоцията и нетърпението ставаха все по-големи. Всяко препятствие в подготовката е обречено на неуспех, след като срещу него се изправи достатъчно мотивиран човек, а аз бях именно такъв.
Каква обстановка заварихте?
Първият ми досег с Африка беше още в самолета при полета Париж – Акра. Бях само сред двама-тримата неафриканци и още тогава се почувствах на съвсем ново и различно място и сред култура, която тепърва щях да опознавам. Всеки ден се сблъсквах с нови неща, места, традиции, нрави, храна. И още куп неща, които са толкова много, че само книга би ги събрала. Животът и разбиранията за него там само по-различни, мноооого по-различни. Посрещането от хората и най-вече от децата в сиропиталището е може би най-значимото, което мога да споделя. Още с появяването ми, радостта на децата беше трудна за описване – викове, радост, прегръдки, деца навсякъде покрай мен, върху мен. Трудно човек някъде другаде ще преживее подобна среща, дори и със собствените си деца или внуци. Преживяванията, емоциите, историите, които среща човек там, остават за цял живот в спомените му. Радостта и усмивките, искрящите и благодарни очи, силните детски прегръдки са нещо, което не може да се опише, но и не може да се забрави, ако си го преживял.
Какви са тези деца в селището, какво е тяхното ежедневие, кой се грижи за тях?
В сиропиталището, в което бях, постоянно живеят около 15 деца. През деня от близкото селце идват още около 70-80 деца от 3 до 15 години, които са там между 7 сутринта и 3 часа след обяд. За децата от сиропиталището ежедневието започва от ранни зори, наистина ранни. Събуждането по време на учебни дни е към 4-4,30 ч. сутринта. Предполагам за много от вас толкова ранното събуждане е шок, но той със сигурност не може да се опише с моя шок (особено първата сутрин). Тъй като аз спях в обща спалня със 7-8 деца, то моето ставане също беше по това време. По предварителна информация, събуждането трябваше да става около 6-6.30 сутринта, но се оказа, че е нещата стоят другояче. Няколко минути за обличане и повечето деца изскачат на двора да се заемат с различни дейности, докато 1-2 останат да оправят леглата и изметат спалнята. Започва се (около 4,30 ч.) с пренасяне на кофи и тенджери с вода от резервоара до няколко варела и казана, от където водата се ползва за миене на съдове, къпане, готвене, пране и т.н. По мои сметки около 200-300 литра всяка сутрин. Да видиш как деца на 3-4 годинки толкова рано тичат с радост да пренасят вода с малки тенджери на главите е нещо фрапиращо за неподготвен за подобна картина човек. Никога няма да забравя тази картина. Не ми трябваше много време обаче, за да ми дойде идеята да купим маркуч, чрез който да прехвърляме водата от резервоара до самите варели и казани. Тъй като те бяха на различни нива, то наклонът беше достатъчен това да стане без нужда от помпа и налягане. Дотук с ранното тичане на няколко деца с тенджерите и кофите с вода! Бяха нужни само 1-2 деца за пускане/спиране на водата и преместване на маркуча.
Разбира се, водата за къпане и пране първо се топли, така че първо минава през казаните. Противно на очакването на мнозина, децата там се къпят всеки ден, като това ставаше на самия двор, а по-големите от тях къпят и по-малките, и себе си. За възрастните типична баня също нямаше, ползваше се нещо като параван - от 1 каменна стана и 3 ламарини, които ограждаха малко местенце за целта. А тази "баня" дори нямаше врата. Ролята се изпълняваше от хавлията, преметната на една пръчка. Душ и подобни неща бяха мираж, ползвахме кофа с вода и малък съд за поливане. Переше се понякога след обяд, понякога рано сутрин. Всички тези задачи приключваха докъм 7-7,30. Междувременно, децата от селцето идваха около 6,30-7,00 ч. Чистеха класните стаи, метяха и събираха боклука в целия външен двор всяка сутрин до 8,00 часа. Следващите около 30 мин бяха отредени за песни, молитви, отправяне на благодарности за всичко, което имат децата. От това, че виждат и чуват, през това, че имат храна, дрехи, до това, че е слънчево (или пък вали) и т.н. За финал пееха химна на страната и с бодра песен отиваха към стаите, като най-малките бяха най-радостни и шумни в тази процедура. 8,30-15,00 ч. беше време за занимания от най-малките до най-големите, с почивка за обяд.
Грижите за децата, живеещи в сиропиталището, бяха поети от три жени, една от които основателка и управляваща дома. В моментите, в които има доброволци там, те също се включват в различни дейности, включително и в учебната. По време на училище различни местни хора се включват или на изцяло доброволни начала, или срещу минимално заплащане или пък срещу дажба от храна. Понякога гладни жени донасяха съчки дърва от близката гора срещу отплата от купичка ориз или друга храна... Оказа се, че в някои случаи те не бяха яли по 2-3 дена и това беше алтернатива да получат някаква храна.
