Зачеването на дете е едно от чудесата на света, на живота и на любовта. Но съдбата невинаги ни дава наготово това, което искаме и което мнозина приемат за даденост, за нещо съвсем логично и обикновено. А то не е! То е магия – истинска и неподправена, то е и игра – на търпение и на надежда. Днес ще ви срещнем с една истинска магьосница, минала по трънливата и вълшебна пътечка, за да се срещне със своята малка фея. Тя се казва Кристина и ще ни разкаже нещо повече за ин-витро процедурите, за силата на духа и за безмерното щастие, което понякога се крие само в две черти.
Трудно ли се говори за ин-витро?
Загледала съм се в притворените очи на съпруга ми и леката му усмивка и си мисля: "Ако снимам лицето ти, мога да кръстя тази фотография щастие, но ако те снимам целия, как си я гушнал до гърдите си, как си допрял глава до нейната – тогава ще трябва да я кръстя цялото щастие". Такова е наистина. Времето стана в пъти по-плътно и розово, откакто я има в живота ни. А от кога я има – от много отдавна! Както повечето деца ин-витро, така и нашата 10-месечна дъщеря заживя в сърцата ни първо като мечта, после като болка, после като копнеж и накрая като победа. Ние сме от късметлиите, при които детето дойде сравнително рано – едва две години след откриването на проблема ни. Време, достатъчно да преболедуваш първоначалния ужас от новооткрития проблем, да се гневиш на съдбата, да изговориш случващото се. Дали е трудно, може би да. Създаването на дете е нещо интимно, не само във физически аспект. Това е истинското намерение пред Вселената, че си готов да се потопиш, претопиш и слееш с друг човек завинаги. Поне в романтичните ни представи като семейство. За това се изисква известно време преди да се открехнеш душата си и да заговориш за процедурите си, които са отвъд топлината на брачното ложе, като за нещо също толкова естествено и нормално, колкото е зачеването на дете по принцип. А то е! Защото парадоксът на ин витрото, което неточно наричат изкуствено оплождане е точно това – за мнозина почти единствен, следователно и най-естествен начин да случиш мечтата си, т.е. ин витрото е самият живот!
Какво би искала да знаеш преди "борбата"?
Онова, което ми се искаше да знам още в началото, е че всички, които преминават през тази процедура, всъщност преживяват сходни етапи в емоционален план. Успокоително е да знаеш, че начинът, по който се чувстваш, та дори и налудничавите идеи, които те посещават в безсънните часове на нощта, са част от цялостното преживяване - нещо твърде нормално за ситуацията, в която си, нещо, което в момента преживяват още около 250 хиляди двойки в България, в действителност може би и на повече... Не си сам в мъката си, колкото и безмерна да ти се струва, тя всъщност е споделена с още толкова момичета и момчета, че за теб и твоя любим остава някаква си 1/250 хилядна тъга! Звучи преодолимо, нали? Всъщност създаването на дете ин-витро наистина не е занимание самотно. В зачеването на бебето ни главна роля имахме не само ние, но и докторът, ембриологът, акушерките и анестезиологът. Огромно място заемаха момичетата от рецепцията на болницата, с които споделях тревогите си и тайните залежи от черен шоколад, момичетата на касата, които знаеха кога да ми се усмихнат, за да отдъхна, родителите ни, приятелите ни...
Когато съм си представяла как ще кажа на семейството си, че очакваме дете, в главата ми са избухвали фойерверки от изненада и радост. Дълго тъжах, че тази емоция ще ми е отнета заради начина на зачеване. Все пак близките ни знаеха кога е процедурата, трансфера и теста... Онова, което нито аз, нито те знаеха, че съм живяла в поредното клише – защото радостта им, когато им казаха, че сме успели, беше по-голяма от тази в най-смелите ми мечти, сестра ми крещя и плака от облекчение, знаейки колко осъзнато и искрено желаем това дете, а ние със съпруга ми се разтреперихме от вълнение точно така, както вероятно сте потреперили и вие пред вашия тест. Защото животът е непредсказуем и това ни задължава да сме смели и с отворени сърца, готови за всяко малко чудо. Сега съм благодарна на това време, което ни беше отпуснато, докато чакахме бебето си, защото освен че поставихме пред себе си някои истински важни въпроса за смисъла на съвместния ни живот, любовта и брака, чиито отговори изстрадахме, но пък заслужено получихме, ни даде и време да се влюбим в дъщеря ни отпреди да я срещнем, да гледаме на случването и като на магия и подарък, да запомним с какво сме били облечени в деня на пункцията или какво сме обядвали веднага след трансфера, когато си я прибрахме "у дома", както каза нашият прекрасен доктор. Тези неща се помнят, както вероятно всички вие помните първата си целувка или срещата с любимия. Защото ин витрото, животът, е любов. За някой от пръв поглед, за нас от втори, а за други – от пореден.
Коя е най-трудната част от процедурата? Емоционалната или физическата болка?
Но е точно толкова емоционално наситено, както когато си в любовна връзка. Не познавам жена, която да прекрачва прага на болницата за своята процедура и да не носи в душата си океан от страх, но и бряг от безкрайна надежда. Как ще се случат нещата – дали ще е поредното опустошение, след което не можеш да дишаш, но след време някак успяваш да се изправиш по-смислен, по-цял и смел, или ще е началото на най-трепетния етап от живота – Божа работа, би казал най-добрият репродуктивен специалист в България. Да. Защото ин-витрото, животът, е деликатно, фино нещо. Крехко и непредсказуемо, случва се когато и както реши, а нашата единствена работа е да сме смели и да му се наслаждаваме.
Да на ин-витртото, колкото и абсурдно да звучи. Нима бихте заченали детето си, лягайки до любимия с огорчение, гняв и безсилие? Не. На ин витро се ходи с червило, усмивка и вяра, както на най-важна среща! Вярно е, че е болка, в пъти по-силна в емоционален план отколкото във физически (в моя случай), и че понякога изглежда като вмешателство в интимния живот между двама души, но повярвайте ми случването не е по-малко съкровено и истинско. Напротив! Да знаеш, че преодоляваш суетата на природата, която някак е пропуснала да те посипе с прашец за плодовитост, е също толкова удовлетворяващо, както когато преодоляваш силата на гравитацията и налягането, докато се гмуркаш надълбоко или се катериш нависоко – няма връщане назад и пътят е само напред! Вероятно и за мен, както за вас, алпинистите са особена порода хора, чиято радост и наслаждение от покоряване на върхове в нечовешки условия, е необичайна и неразбираема. Но те наистина я преживяват, точно като трепетното вълнение, което чувствах аз, с шапка и калцуни пред вратата на операционната. Обичах да казвам: няма как да се прибера по-небременна – или нищо няма да се промени сега, или ще забременея. Нищо повече или по-малко. По пътя си срещнах толкова много знаци, толкова много добрина, за които да благодариш и да се насладиш, че няма как да излезеш ограбен от това приключение. Дори след неуспех. Все пак алпинистите знаят кога да се откажат и как да се подготвят за следващия щурм. Защото неуспехът всъщност е просто крачка към успеха. Математика на любовта, както казва съпругът ми.
Какво би казала на другите, поели по пътя към Мечтата?
Докато пиша това и го гледам да приспива детето ни, разбирам какъв дар ни е направила Съдбата, избирайки ни да минем по този път. Пиша "път", защото за мен ин витрото не бе борба. Борбата изисква съпротивителни сили, а животът, изисква нищо повече от това да му се подчиниш и смирено да се оставиш да те води, вплел ръка в неговата ръка, за да се случи онова магическо и споделено родителство, когато бащата е готов да смени работата си, за да може да е повече време у дома и да приспива момиченцето си следобед, "бащино-дъщерски" ритуал. Нашата мъничка победа след нелеките преживявания, през които преминахме, за да се случи тя. Връщайки се назад, смело мога да заявя, че едва ли има по-слято, по-любовно и по-интимно преживяване от нашето ин витро! И това клише се предаде, защото май животът, т.е. ин витрото винаги се случва отвъд клишетата.
За това на всички, които са в подножието на върха, бих казала - разчитайте на хората около вас безрезервно, бъдете смели, искрени, но разсъдливи, наслаждавайте се на всяка среща, буря и успех. Събирайте знаци, истории и вяра, защото един ден детето ви ще е истински гордо, докато му разказвате какво магично приключение е било случването му, точно както се разказва вълшебна приказка, просто ние с вас сме орисани не само да я разказваме, а и да сме главните герои в нея!
