Извинете, че трябва да ви го кажа, но както и да го довършите, това изречение ще бъде напълно грешно. Една приятна заблуда, която да напомпва самочувствието на жените и мъжете, които все още не са станали родители. И да им дава спокойствие за евентуалния момент, в който ще станат.
Психолозите твърдят, че най-трудната възраст за отглеждане на дете е в периода година и половина – четири. Именно в този период може да срещнете и най-често изнервени и недоспали родители (които вече геройски са се преборили и просто са се примирили с нощното безсъние покрай бебешките колики и растежа на зъбките). Ето няколко мита, които могат да бъдат разбити с лекота:
1. Ако имах дете, никога нямаше да му позволя да вика по заведенията/магазините/улиците/ градския транспорт и т.н.
Дръжте се здраво, защото ви очаква шокираща новина: че децата обичат да викат. От еуфория, от радост, от тъга, от недоволство, от обида, от разочарование, от несъгласие. Още по-неприятната новина е, че децата не стоят затворени в помещения като детските площадки например или вкъщи, а се случва понякога да посетят и „цивилизованите” места за възрастни като заведение, защото, представете си дързостта на родителите, решили да излязат с детето, в магазин, по улиците, в градския транспорт и т.н. Понякога причината за детския гняв е необяснима. Понякога майката е безсилна да се справи с това и не, това не я прави лоша майка. Детето може да крещи също толкова силно и от радост. Понякога се радва с цялото си сърце, защото е видяло гълъб или си е намерило кестен. Тогава се втурва с щастливи писъци към мечтания обект, което често предизвиква учудени и възмутени погледи.
Но: Дете, пуснато на воля да търчи в театър, кино или друго място, където очевидно смущава околните, е проява на невъзпитание, нетактичност, дебелокожие и незаинтересованост от страна на родителите. Случвало ми се е да гледам нечие дете на пейка в НДК, което просто се залепва за нас, съвсем без да разбера кои са родителите му. Случвало ми се е да присъствам на театрално представление в зала 1 на НДК и група от 5-6 годишни деца (крайно неподходяща възраст за подобно мероприятие) да тичат с индиански викове току пред сцената, смущавайки не само зрителите, но и актьорите. Да знаете, не са виновни децата.
2. Ако имах дете, никога нямаше да му позволя да гледа телевизия, да играе на игри, да цъка по телефона ми или таблета и т.н.
Ех, каква прекрасна илюзия, докато не станеш родител! То ще си кротува, а аз ще му разказвам приказка. Или ще му чета книжка. Или ще си оцветяваме. Или ще си рисуваме. Или ще гледаме цветенцата. Или ще си подреждаме играчките. Или… или… или… Да, възможностите са много и е важно да се прилагат, както и много други извън облъчването от екраните, но то е неизбежно. Отлагайте го, доколкото можете, но технологиите са навсякъде около нас и не съм сигурна доколко е възпитателно и полезно едно дете до първи клас например да не е докосвало телефон или таблет. Освен това наистина бих искала да потупам по рамото майката, която е успяла да не даде нито веднъж подобна „джаджа” на детето си, когато иска да свърши нещо. Моля обаче да не вдигат ръка майките с армия от баби, дядовци, лели и др., които помагат на майката да си вземе въздух. И душ за повече от 3 минути.
Но: Телефонът, таблетът, компютърът са повече вредни, отколкото полезни. Изчакайте детето да стане поне на 2, преди да му пъхате в ръцете тези устройства. Също така не се оставяйте по течението – я, как хубаво се занимава, чакай да му пусна още нещо и после още нещо, и още нещо… Поставете си аларма от 20 минути, докато искате да свършите нещо наистина важно, после до края на деня нагласете още една от 20 минути по основателна причина. От значение е да не прекрачвате границата. Нищо не може да замени игрите навън. Винаги когато имате възможност, извеждайте детето си навън. Или играйте вкъщи, но не позволявайте да го завладее скуката, защото тя е вредна за здравето.
3. Ако имах дете, никога нямаше да му повишавам тон
Още един мит на пух и прах! Съмнявам се, че съществува родител, който да не е повишавал тон на детето си или откровено да не му е крещял. Мъчно ми става, когато виждам на улицата майка, изпаднала в бяс, която крещи на детето или го дърпа за ръкава, за да върви. Признавам си, че преди гледах на тези сцени с повдигната вежда. Днес просто съжалявам участниците и се надявам да не попадам на тяхно място. Но да знаете, това не значи непременно, че майката е лоша, даже почти винаги значи обратното. Та да кажа още нещо на хората, които клатят глава и твърдят, че никога няма да викат на детето си. Малкото диване може да ви докара до изтощение и да опъне сериозно нервите ви. Представете си как денят започва по тъмно, защото то става рано. Следват увещанията за обличане и преобуване. После уговорките за хранене. После следват някакви занимания, докато стане прилично време за излизане. Всички подредени от вас предишната вечер играчки (защо ли изобщо си правите труда?) се разхвърлят за секунди, като никоя не задържа вниманието особено дълго. Не можете да си вземете душ, не можете да си направите закуска, не можете да си намерите дрехи, не можете да се гримирате (Боже, това изобщо е табу). Дори с кротките деца е лукс да имаш един час за себе си, докато те будуват. Ако работите от вкъщи, тогава адът е пълен. После идва време да излезете навън. Борба с пресичането, защото детето се отскубва и има навика да търчи във всички посоки. Трудно ще ви разбере, че след малко ще стигнете в парка и там ще му пуснете ръката. Докато вървите, дебнете във всички посоки за колоездачи и скейтбордисти, които хвърчат навсякъде, хора с големи чанти, с които биха могли да го тупнат по главата, отвързани кучета и какво ли още не. После следват срещите и съответно пререканията с други деца за играчки или кой знае какво. После сложна борба по надхитряне, за да го отскубнете от площадката, при положение че вече се е пуснало 3945 пъти по пързалката и се е наровило до джобовете на новите си дънки в пясъчника. После прибирането – с придружаващ рев и опасност от тръшкане поради различни фактори: раздразнение, че играта е прекъсната; глад; умора; сънливост (но никога няма да си признае, че му се спи!) и др. неизвестни причини, за които науката мълчи. А и детето също! После повторение на обичайната процедура – миене, преобличане, хранене, мъката с приспиването… Докато спи, майката би могла нещо да свърши (не за себе си, разбира се). След събуждане се потретват вече познатите действия и вечерта още веднъж - в допълнение с къпането, чиято технология си плаче за отделна статия! И да, през този изтощителен 14-часов ден… е възможно майката не само да повиши тон на детето си, но даже да му се разкрещи. Макар и после да съжалява, защото всички вещи и не толкова вещи специалисти ще ви кажат, че не е полезно и направо е вредно крещите на детето.
Но: В никакъв случай не толерираме родители, които постоянно нагрубяват, навикват детето си, да не говорим за посягане. Такова дете ще порасне несигурно в себе си, с явно чувство за малоценност и в страх.
4. Ако имах дете, никога нямаше да му давам да яде сладко поне до 5-годишна възраст
Със сигурност ви се вижда лесна работа. Просто не му купувам и толкова! Не е като да изкарва самО пари, нали? Да, ама не… Разбира се, важно е детето да не вкусва сладко до една годинка, това си е правило, всеки педиатър ще ви го каже. Някои успяваме до цели две. Нататък става вече излишно мъчение. Нека кажем, че не става дума за половин шоколад, а за хапчица от време на време. Факт е, че вие създавате навици у детето за всичко, включително го научавате по колко може да си хапва и то да го възприеме като някаква награда, а не като възможност за угощение по всяко време. Когато веднъж разпознае вкуса и вида на сладките неща обаче, добре е да ги криете на недостъпни места най-вече за да не го дразните. И ако пред едно 5-месечно бебе спокойно можете да изядете един сладолед, то не си въобразявайте, че можете да ядете каквото и да е пред 2-годишното, и то да не поиска да го опита.
5. Ако имах дете, никога нямаше да пренебрегвам приятелите си, себе си, кариерата си, живота си
Наистина съществуват майки, които държат най-много на професията, кариерата си, социалния си кръг. Тези майки отучват детето от залъгалката, преди да навърши годинка, научават детето да ходи на гърне още преди да е проходило, пращат го в ясла още на годинка и 3 месеца. Сигурно такива деца порастват самостоятелни и много умни, а майките запазват всичките си приятели, израстват в кариерата и съхраняват вътрешния си мир непокътнат.
Аз обаче съм от другите майки. Помислете си само как тези моменти няма да се върнат никога. Никога повече детето няма да мушка ръчичка във вашата при първите си крачки, да се гушка във вас, защото се е уплашило от клаксон, да ви показва всяко намерено жълъдче като най-безценно съкровище… Така че, мили майчета, не знам дали да пренебрегвате приятелите си и понякога себе си, но със сигурност не пренебрегвайте тези блеснали детски очички, вперени във вас, пълни с любопитство, очакване и безрезервно доверие. Понякога е задушаваща мисълта, че детето ще порасне, а родителят ще бъде безжалостно детрониран от божествения си пиедестал. Но искрено вярвам, че родителите и най-вече родителите създават у детето критериите за добро и зло, правилно и грешно, възпитават у него ценности, които са все повече на изчезване днес. Не го учете да бъде агресивно, да посяга, да отвръща на всяка цена, да обижда, но и не го учете да расте в примирение и подчинение. Границата е тънка, но не чак толкова, че да не се види и с просто око – не толкова характерът, а родителите и семейната среда са определящи за това, един ден детето ви да порасне добър човек, който на свой ред да отгледа и възпита добри човеци.
Автор: Цветелина Велчева, mamaninja.bg
