Не е лесно да се вместиш в графика на Деси. Налага й се да става абсурдно рано, за да пристигне навреме за подготовката на “Преди обед”, а след края на предаването в 12:00 преминава директно към обсъждане на детайлите и гостите за следващия ден. Изглежда неподправено свежа и твърди, че режимът, разделен неравно между телевизията и семейството (има две момчета - близнаци) не й пречи. С усмивка нарича себе си войник и не може да повярва на късмета си, защото години след първия й ден като телевизионен водещ, тя продължава да обожава работата си. Ние също сме впечатлени, защото рядко виждаме хора, които толкова искрено да харесват онова, което правят и да говорят за него с подобна лекота и удоволствие.
В началото на тази година “Преди обед” стана на 5. Това си е постижение, знаейки колко предавания се спъват още на първата си година.
Мисля, че ни се получи, защото звучим позитивно. А това много липсва на хората днес. Също така е чудесно, че успяхме да се сработим със Сашо - защото сме много различни, но намерихме своята пресечна точка. Много дължим и на нашия екип. Това звучи клиширано, но всеки, който е в нашата сфера знае, че по друг начин е невъзможно да се получат нещата.
Колко неща се промениха в предаването за първите му 5 години?
В началото промените бяха доста, докато успеем да напипаме точния баланс. С времето започнахме да променяхме точно толкова, колкото трябва. Така, че да запазим своя образ, но и да правим предаването интересно, месец след месец.
Когато стартирахте, представяше ли си, че ще се задържите толкова дълго в ефир?
Не, изобщо дори. Всичко започна някак набързо, нямахме време за голяма подготовка. Със Сашо бяхме заставали един до друг два или три пъти преди онзи 6 февруари 2012, когато беше първият ни ефир на живо. Тогава бях скептик и не вярвах, че това предаване ще се радва на дълголетие.
Често ли подхождаш с такава нагласа към нещата?
Да, аз съм от хората, които обичайно са по-скептични и често - прекалено взискателни.
Как успя да преодолееш песимизма и да работиш сериозно над “Преди обед”?
Опасенията ми към онзи момент си бяха основателни, според мен. Но реално те ни най-малко не са ме обезсърчили, напротив, по-скоро ми подействаха мотивиращо. Никога не съм разбирала как можеш да си отдаден на 50%. Аз не мога така - винаги съм 100% в нещо.
