Ти не можеш да спасиш никого. Можеш да бъдеш с някой, можеш да споделиш състоянието си, да му предложиш благоразумието си, покоя си. Можеш дори да му предложиш да вървите заедно по твоя път, да споделиш вижданията си.
Но ти не можеш да премахнеш болката му.
Не можеш да извървиш неговия път вместо него. Не можеш да му дадеш подходящите или правилните отговори, които той е в състояние да възприеме веднага.
Ще му се наложи да намери своите отговори, да зададе своите въпроси, да се сприятели със своята неувереност. Ще се наложи да направи своите грешки, да почувства мъката си, да научи личните си уроци.
Ако той наистина иска да бъде в равновесие, ще му се наложи да се довери на пътя, който го води към изцелението и по който, вървейки напред, му се разкрива крачка след крачка.
Ти не можеш да го излекуваш. Не можеш да разсееш страха му, гнева му, чувството му, че е безпомощен. Не можеш да го спасиш... не можеш да промениш нищо. Ако го притискаш силно, той може да се отклони от своя уникален път. Може би твоят път не е неговият.
Ти не си причинил болката му.
Може би си направил нещо или не си направил нещо, казал си нещо или не си казал нищо и по този начин си докоснал болката, която е била в него. Но ти не си я създал и не си виновен за нищо, даже и да те обвиняват в това. Да, ти можеш да поемеш отговорността за думите и постъпките си.
Можеш да съжаляваш за миналото си, но ти не можеш да изтриеш или да измениш, това, което вече е станало, не можеш да контролираш бъдещето.
Всичко, което можеш да направиш, е да бъдеш с него тук и сега - на твоето единствено силно място. Ти не си отговорен за неговото щастие, а той не е отговорен за твоето.
Твоето щастие не може да дойде отвън.
Ако е така, то това е зависимо, крехко щастие, което бързо ще се превърне в тъга. После ще попаднеш в мрежата на обвиненията и на чувството за вина, съжаление и осъждане. Твоето щастие е свързано с присъствието ти, с дишането ти, с тялото, със земята.
Твоето щастие не е нещо незначително и не може да бъде премахнато чрез страха, гнева и дори срама. Щастието ти не е състояние, не е преходна опитност или преживяване, и не е чувство, което могат да ти дадат другите.
Твоето щастие е безкрайно, всемогъщо, вездесъщо, в едно неограничавано от сърцето пространство, където радостта и тъгата, блаженството и мъката, увереността и съмнението, самотата и единението, дори страхът и силното желание, могат да се редуват, тъй както дъждовното и слънчевото време в безкрайността на небесния простор.
Ти не можеш да спасиш никой.
Самият ти не можеш да бъдеш спасен, ако търсиш спасение. Няма го "този", който трябва да бъде спасен, който е изгубен, който да бъде защитен, който да бъде "направен" идеален или идеално щастлив.
Освободи всеки невъзможен идеал. Ти си прекрасен в своето несъвършенство, възмутително идеален в своите съмнения, прекрасен дори в това, че не си способен да обичаш. Всички тези твои части са даденост, всички те са част от цялото, а ти никога не си бил по-малък от цялото.
Ти дишаш и знаеш, че си жив.
Имаш право да съществуваш, да чувстваш това, което чувстваш, да мислиш това, което мислиш. Имаш право на радостта си, имаш право на скръбта си. Имаш право и на съмненията си. Имаш право да вървиш по собствения си път. Имаш право да бъдеш прав и да не си прав, имаш право на това огромно щастие, което си познавал, когато си бил малък.
Ти дишаш и си неделим от жизнената сила, която дава живот на всичко, която познава себе си като единство от всички същества, вижда себе си във всеки един момент на това невероятно изключително битие.
Твоето Аз не е свързано с това, което другите мислят за теб.
То е свързано с луната, с безкрайния Kосмос, с кометите, които се носят в неизвестна посока, с чувството ти, че времето не съществува, с влюбването ти в самотата... и с тази неизразима благодарност преди всеки нов изгрев, непредвидим, но даден...
Автор: Джеф Фостър, highviewart.com
