За никъде не бързам...Вече за никъде не бързам. Не бързам децата да пораснат, да реша и този проблем, да свърши работният ден, да отида на почивка, да науча всички танци до съвършенство, не бързам…
Искам да съм като онази птичка, кацнала на улука на къщата, която пее, защото това може най-добре. Не мисли, че пее фалшиво или кого ще събуди, за да претупа песента си. Изобщо не се интересува аз виждам ли я и дали я харесвам. Цялата е звук и удоволствие. Не брои минутите, не мисли, че може би закъснява за среща и има куп задължения. Радостта й от мига е истинска и заразителна. Времето за нея е спряло.
Когато съм щастлива е по-лесно, но мога ли да не бързам, когато съм тъжна, гневна или ме боли…? Целият ни живот е на бързи обороти, бързаме и бягаме от всичко, без да си даваме сметка, че унищожаваме прекрасните мигове, скъсяваме или взимаме през две стъпалата на живота си.
А знаете ли какво се случва с негативните чувства, от които бягаме? Видоизменят се, маскират се и се превръщат във великани или чудовища.
Най-често срещаният господин Гняв, е рожба на Болката и Страха. Не сте ли забелязали, че за нашата географска ширина е характерно да свързваме някак естествено гнева с мъжественост и сила. Как тогава един мъж да се досети, след като от много малък му е повтаряно, че е силен и мъжете никога не плачат, че гневът, който го разяжда и помита, е всъщност Страх или Болка?
Когато възникне страх, гневът и ненавистта се появяват като автоматични стратегии, благодарение на които да се почувстваме в безопасност, да заявим силата си. Постъпваме така с партньорите си, с децата си, на работното си място.
Когато не сме способни да си признаем, че ни е страх, страхът се превръща в гняв.
За да разберем обаче какво се крие под негативните ни чувства, трябва да не бързаме. Трябва да останем с тях, да ги разгледаме и проучим, да разберем истинската им природа и така да намалим зловредният им ефект в живота си.
Пролуката между страха и гнева е едва доловима. Заболява ни и мигновено реагираме с гняв, за да се предпазим. Трябва да си дадем време и да погледнем страха в очите.
„Страхът е най-евтината стая в цялата сграда. Предпочитам да те виждам сред по-добри условия на живот.” Хафиз
И за да не остана цял живот в тази евтина стая, без дори да знам, че живея в нея, аз не бързам… Когато ме боли и ми се струва, че и миг не мога да издържа – оставам в болката. Когато ме е страх и цялата треперя – разглеждам подробно и тази стая. Важното е да не бързам!
Научим ли се да понасяме собствената си болка и да посрещаме страховете си, ще престанем да виним и да ги прехвърляме на другите.
Уча се да понасям силните чувства и да ги оставям да се разгърнат. Мъката и сълзите, гневът и силата, радостта и тъгата да минават през мен по открит и игрив начин, като река, чийто поток никога няма да секне само ще променя „вкуса” си. Като птича песен с различно звучене, но естествено извираща от същността ми.
Бързам само да се науча да не бързам!
Автор: Аксиния Цветанова
