Джефри Чосър е казал, че „времето лекува всички рани“. Той обаче е забравил да спомене белезите, които тези рани оставят след себе си. Болката оставя постоянен отпечатък, татуировка вътре в душата, която сякаш никога не избледнява. Някои ги наричат спомени, докато други - кошмари или призраци от миналото. Човешката памет работи по странни и мистериозни начини.
Нашите белези са толкова уникални. Толкова фино жестоки, но напомнящи. Защото точно когато започнете да мислите, че споменът от миналото вече се размива, не е толкова ярък и крещящ, белегът започва да боли, търсейки внимание.
Никога не забравяйте, че тази следа трябва да е напомняне, че това наистина ви се е случило. Напомняне, че сте оцелели. Напомняне, че каквато и болка да дойде в живота ви, само ви прави по-силни.
Понякога ние контролираме спомените си, а понякога те ни контролират. Предполагам, че зависи от нас. Ние нямаме силата да избираме кои случки да съхраняваме и кои можем магически да изтрием. Защото животът щеше да бъде доста лесен. Замислете се само колко хора биха натиснали големия бутон за „рестарт”. И това би било сбъдната мечта. Но дали? Или по-скоро би била странна утопия - без спомен за болка, следователно и без болка. Какъв човек щяхте да бъдете без белези? Без лоши спомени?
Всичко, което носим в душата си, ни прави тези, които сме. И да, наистина е вярно, че времето лекува всички рани, но пък не може да изтрие белезите. И това е напълно окей. Те са напомняне, че трябва да целунем за сбогом вчера и да продължим напред с високо вдигната глава. Не бягайте от миналото, но не му позволявайте да ви задържи. За да излекувате тъмнината, трябва да намерите светлина. За да завършите книгата, трябва да продължите да пишете. Напишете историята си. Белезите не ви определят, те са част от вас.
