Спрях постоянно да очаквам нещата да се случат... И в този момент усетих облекчение, сякаш току-що съм почнала отново да живея живота си, вместо да мисля как да го живея. Спрях да очаквам нещо от себе си... До този момент живях спрямо наистина болезнените очаквания, че ще достигна моя пълен поненциал.
Спрях да очаквам някакви резултати от себе си. Спрях да очаквам нещо и от другите - че ще ме оценят, ще направят нещо за мен, ще бъдат отговорни или мили към мен...
Спрях да очаквам неща от партньора си - че изведнъж ще започне да ме разбира и ще прави това, за което го помоля и т.н.
Спрях да очаквам, че повече и повече пари ще дойдат, приемайки тези, които вече имам.
Спрях да очаквам неща от живота и да изисквам той да ми предоставя възможности, без да ги търся. До този момент се чувствах несправедливо изключена от неговите радости - сякаш другите получаваха повече, без да правят нищо.
Също така спрях да очаквам, че утре всичко ще бъде наред и че някой ден ще дойде момент, когато няма да имам никакви проблеми.
Част от мен, която е наивна и по детски, винаги е искала мир и спокойствие. Това беше, докато възрастният в мен осъзна, че тези неща идват отвътре, отколкото от външната липса на неща или проблеми, които трябва да се решават.
Като цяло, спрях да очаквам каквото и да е... наистина няма значение какво ще се случи след това. Преди мислех, че е важно да се уверя, че само хубави неща се случват, че всичко върви перфектно. По това време имах страх да се занимавам с неща, които мислех, че не мога да се справя. Освободих се от всички очаквания за бъдещето и си казах: "Каквото ще бъде, ще бъде. Всичко ще се случи по най-добрия начин."
Разбира се, имам някои планове, които искам да постигна, но осъзнах, че те са смехотворни в сравнение с възможностите, които ми е приготвил животът.
