Скъпо тяло, надявам се да не е късно за това писмо. Надявам се, че ще можеш да ми простиш някой ден – за отношението, за грозните думи, за пренебрегването. Ти си красивата ваза, в която живее душата ми, ти си домът на сърцето ми и всички онези други органи, които ме правят това, което съм.
Знам, че не винаги съм те обичала истински. От години се оплаквах от теб, сякаш сме стара двойка пред развод. Но сега съм тук, избирайки теб. Това писмо е за любовта ми към теб, скъпо тяло.
За ръцете ми, които са ме държали в най-мрачните мигове на душата ми. И доколкото си спомням, винаги съм искала да са по-различни – по-стегнати и по-изваяни.
За корема ми, от който толкова се срамувах, който толкова измъчвах първо с глад, а после сякаш напук с цяла планина от храна. И нито веднъж през тези години не те погалих, за да ти благодаря. Исках само да те скрия, но сега се уча да те обичам.
За краката ми, които ми позволяват да се движа през живота ми. А когато съм се отдалечавала твърде много от себе си, винаги са ми помагали да намеря път обратно към дома, дори когато пътеката не е била ясна. Макар да съм прекарала часове, броейки трапчинките по тях, сега съм готова да ги обикна.
Към тези лешникови очи, които разкриват най-дълбоките части на душата ми. Те ми позволиха да видя и да се докосна до спиращи дъха гледки, залези и моменти. Визията ми не винаги беше перфектна, но тези две очи са.
Това е писмо до тялото, което не е просто различни части, коя по-хубава, коя не толкова, а едно красиво цяло - аз вече разбирам тази цялост дълбоко. Научих, че мога да те обичам, без да те променям, наказвам или да си мечтая да си по-различно.
