Чувствали ли сте се някога сами, въпреки че сте в претъпкана стая? Това е задушаващото чувство на тъга, което те връхлита, когато не знаеш къде принадлежиш. Оглеждаш се и би трябвало да си страшно щастлива - това са твоите приятели и семейство. Но въпреки това се чувстваш празна отвътре, започваш да подлагаш под съмнение всичко. Не знаеш дали тези хора се вълнуват истински, дали виждат болката, която носиш в душата си. Прикриваш го толкова добре, че може би никой не забелязва. И още по-добре, защото думите на комфорт са безсмислени, сякаш минават направо през вас.
Да се правиш на щастлива не е лесна задача. Това е бреме, което напряга вашите умствени и психологически сили. Хората около вас може дори да не забележат последиците от извършването на този акт. Но това, че го носите с лекота, не означава, че не тежи. Един ден ще се уморите. Душата ви ще се руши под тежестта. И единственият начин да не бъдете погребани под отломките е да научите как да се освободите. Трябва да станете господарки на тъгата си.
Пренебрегването на болката не е правилният път към постигането на мир. Единствено, когато признаеш тъгата си, ще започнеш да я „опитомяваш“. Много хора се страхуват да признаят своите слабости без да си дават сметка, че именно тези уязвимости ни правят хора. Има сила в освобождаването. И ако имате някой, поне един човек, който е готов да слуша, освободете част от товара си.
Вместо да инвестирате време и енергия, за да подхранвате тъгата си, трябва да насочите енергия към подобряване на себе си. Не си заравяйте главата като щраус – излизайте, говорете, идете да гледате тъжен филм на кино и си поплачете.
Разбира се, това ще бъде дълъг и тежък процес, но си заслужава - в крайна сметка ще станете господарка на собствените си емоции. А тъгата винаги ще бъде естествена емоция, точно като вятъра. Ще идва и ще си отива. Просто трябва да сте подготвени да издържите на тези внезапни пориви. Но, знайте, че нищо никога не е за постоянно и се движи свободно във времето и пространството. И вие също трябва.
