Предлагаме ви няколко прекрасни цитата от книгата "Ако ти знаеше..." на Елчин Сафарли. Историята на едно рижо момиче, което бяга от миналото, история за любовта, която лекува, удивлява и отново те връща към живота.
***
"Нашата уязвимост се дължи на честото обръщане към миналото и неговите герои. Нужни са решителност и способност за действие. Трябва твърдо да си кажеш: край, стига толкова! И да престанеш да пристъпваш на място, да не се обръщаш към багажа на миналото и известно време изобщо да не поглеждаш назад. Ако окончателно решиш да напуснеш някое място, мислѝ за това накъде ще поемеш, а не за това, с което отдавна е трябвало да се сбогуваш."
"Ние много усложняваме нещата. Онова, към което можем да се отнасяме с лекота, ние разглобяваме на части, прибавяме опасенията си, препълваме го с емоции, а после носим със себе си този товар и търсим къде да го изхвърлим или на кого да го прехвърлим. Дори светът да се е побъркал, това съвсем не е повод да отпуснем юздите и трескаво да препускаме след другите."
"Вече не си позволявам да съжалявам. Сега съм избрала да съм щастлива – да се усмихвам на света и да не мисля за онзи, който си е отишъл, нито за тези, които съм се мъчила да задържа. Това е навик, добър навик – всеки ден да се стремиш да бъдеш щастлив. Да обикнеш нов човек, да му откриеш сърцето си и да му дадеш хубавото, което носиш у себе си. Въртележка от нови стремежи: вече съм друга, неузнаваема, отслабнах, пия чай без захар, избирам си удобни сандали и ярки ризи."
"Сега се чувствам добре. Замислям се защо не съм успяла да постигна тази лекота "преди". Нима е трябвало да преживея всичко, което се случи, за да си поема спокойно дъх и също толкова спокойно да издишам? Но навярно винаги е така – блъскаш си главата в стената и точно в момента, когато си съвсем отчаян и примирен, върху теб на тънка струйка започва да се сипе мазилка от разместените тухли. Отваря се път, изход, тунел – всеки го нарича различно, но точно в този момент всички го приемат като спасение. Някой вижда в преживените трудности цената на бъдещите награди, а някой отдава всичко това на съдбата с думите "значи така е трябвало да стане“."
"Останаха само спомените. Естествено, човек може да вярва на спомените – те са си негови, изживени, изстрадани. Но честото връщане към тях те избутва встрани от новия път. Така можеш да забравиш за настъпилата пролет и да си останеш завинаги в есента на миналото, дори тя да е била най-щастливата."
