Всяко пътуване е път към себе си. Където и да отидеш, откриваш себе си. Всяко място резонира с твоите възприятия. Всеки човек е твое огледало. Не можеш истински да познаеш нещо, ако то не е част от теб. Ако беше извънземно, много неща наоколо нямаше да ти говорят нищо. Но понеже не си, реално присъстваш във всичко и всеки около теб. Не харесваш някого, виждаш красив обект, търсиш компенсация на нещо... всичко е твоя идея за нещата, а не самите неща. Ти си първоизточникът. Не си Господ, не си Причинителят (в обективен план), но си центърът на собствената си вселена... и не можеш да избягаш от тази (его)центричност. Ти си очите си, мозъка си, душевността, емоциите, опита си. Ти си субективен до... съдържанието на всяка своя клетка. Никой не може да ти причини нещо, без ти да го приемеш за такова. Болка, радост, гняв, еуфория – решението всъщност е твое (не казвам, че винаги е съзнателно). Тялото ти също е реакция на съзнанието ти, то не ти причинява нищо. То е арена на твоите сдържани и проявени убеждения, чувства, мисли, страхове..
Ти си Рим за своите търсения. Ти си Слънцето на своята галактика, ти си кислородът на своята екосистема. Нищо по-малко от това. Може би е принципно ясно? Не и когато търсиш причините навсякъде, но не и в себе си. Не и когато се чувстваш безсилен. Не и когато се барикадираш срещу врагове...
Понятието “не мога” е толкова безсмислено. Зад него винаги се крие “не искам”, “не знам как”, “страх ме е”, “отказвам да платя цената” и др. В твоя свят “не мога” е удобна илюзия, извинение, маска на жертва. Сякаш някой друг взима решенията за живота ти, за тялото ти, за благополучието ти, за отношенията ти, а не центърът, не двигателят на света ти. Сигурен ли си в това? Не става въпрос за контрол – няма как да контролираш всичко, дори себе си. Става въпрос за опции. Ти и опциите в диалог. Те съществуват, ти избираш. Не знаеш резултата, но си свободен да избираш. Свободен, доколкото го позволява съзнанието ти. Доколкото широк е кафезът му. Всъщност нищо не е истински забранено, невъзможно, недостигащо. Само ти го виждаш такова и с вярата си го правиш да съществува в ограничени понятия... за теб.
Сестрата на “не мога” е думата “трябва”. Поредно извинение, поредно скривалище. Всъщност нищо не трябва. Убежденията в съзнанието и подсъзнанието ти са твоите надзиратели, чийто камшик “трябва” е удобен начин за контрол. Но е също толкова илюзорен, колкото и затворът от (не)възможности, отвъд които не виждаш...
Да се върнем на пътуването. И хората. Всяка среща и всяка новост по пътя ти носят информация. За света, за другите, за живота, но най-вече – за теб самия. Показва ти се още една частичка от пъзела, който представляваш. Мислиш, че се познаваш? Пак помисли! Всяка крачка извън зоната ти на комфорт те разкрива като образ, който никога няма да познаеш напълно. Винаги можеш да изненадаш себе си! И за добро, и за лошо. И това е прекрасно! Щом не си статичен, значи се развиваш. Щом се променяш, значи можеш да се усъвършенстваш или да подобриш живота си. Щом не можеш да твърдиш, че познаваш себе си докрай, тогава няма как да вярваш, че другият срещу теб е позната, ограничена вселена, от която няма повече какво да научиш... Всъщност, дори и само по реакция си към него можеш да научиш много за себе си...
Животът е интерактивна игра, в която играчът има много да учи, но със сигурност му е предоставена тази възможност. И до кое ниво може/иска да стигне, е лично негово решение (без значение дали ще го вземе по активен или по пасивен начин).
Ти... от кои играчи си?
Автор: Антония Нотева, gnezdoto.net
