В днешно време гладът за любов е повече от огромен. Хората говорят за липсата на любов, мир, разбирателство, как са загубили вяра в доброто, колко наивно е да се смята, че другите могат да имат чисти намерения към тях. Но въпросите, които всеки един от нас трябва да си зададе, са:
Защо сме гладни, когато храната е вътре в нас?!
Нашето ДОБРО в какво състояние е?!
Колко чисти са мислите ни и намеренията към другите?!
Нашето поведение към тях израз на мир или на война е?!
Даваме ли ние всичко онова, за което претендираме, че ни липсва?!
Интересуваме ли се какво се случва в душата на другия или искаме само на нас да се обърне внимание, само нас да ни разберат?!
В живота така стоят нещата, че за да полyчим това, което искаме – първо трябва да го дадем! И това е така, защото, когато го даваме, ние и го опознаваме в себе си, разбираме силата и стойността му, разбираме кога е истинско и кога фалшиво. И да – докато не се наyчим първо да даваме, колкото и да получаваме, няма да можем да го познаем, оценим. Все ще искаме още и още, ще сме зависими от източника, защото смятаме, че той го има, a ние не. А и освен това ще изпитваме завист към него. Когато се наyчим да даваме, ще се храним емоционално от самия акт, от заряда на смисъла, който носи със себе си, когато пък получаваме – ще знаем кога е истинско и ще изпитваме умиление и благодарност, защото знаем какво стои зад него.
Колко ли хора се оплакват, че не са обичани? А дали наистина не са, дали изобщо те се оставят да бъдат обичани, дали успяват да разпознаят обичта или ги интересyват само външните признаци и показността?! За мен най-тъжното всъщност е, че любовта често се бърка със страст, ласкателство, възхищение, жертвеност и най-големите трагедии стават именно заради това. Който е стигнал до своя най-дълбок център, който се е научил да гледа навътре в себе си, той знае, че любовта не иска главозамайване и огън. Хвалбите и подмазването не са й присъщи, нито страдалчеството, мъченичеството, самобичуването имат нещо общо с нея. Истинската обич се преживява, за нея няма думи, тя е в погледа, усмивката, чистите сълзи, жеста, в движенията на тялото, вижда се чрез уважението, искреността, доверието, подадената ръка.
Може би големият ни проблем е, че много говорим и мислим за любов, а малко или въобще не я преживяваме и проявяваме, т.е. не сме я центрирали на правилното й място, защото тя не е в главата, а в сърцето. Изместили сме и идеята си за щастие и смисъл – предпочитаме да вярваме в илюзиите, да летим в облаците, да се мислим за единствени и неповторими, вместо да видим реалността с нейната пъстрота и свобода, да стъпим здраво на земята, защото там е нашата истинска сигурност, да открием удоволствието от принадлежността, споделянето и радостта на едно ниво с всички други.
Светът не ни е виновен, че е такъв какъвто е, той е сбор от всички нас, от вътрешния свят на всеки един от нас. Той е резултат от действието или бездействието, от поемането на отговорност или криенето и бягането от нашето вътре. Всеки, който отправи погледа си първо навътре и е готов спокойно да огледа всичко, което е в него, ще разбере и види причинно-следствените връзки за това, което сме всички днес, за нашето здраве или болест, щастие или страдание, мир или война. Ако се заемем над задачата да се наyчим да даваме ние обич, да постъпваме честно, добронамерено и с чисти намерения, да проявяваме ние интерес към живота на другите, тогава ще заживеем в един по-красив и истински свят, ще полyчим и онази любов, за която така копнеем и сме гладни.
Източник: Владислава Димитрова, gnezdoto.net
