Още преди десетилетия ни беше казано, че можем да бъдем всичко, което поискаме, стига да се трудим упорито и никога да не се отказваме. Бяхме записвани на всевъзможни спортове, уроци по музика, математика, класове по изкуства и други извънкласни дейности, за да бъдем по-талантливи от другите. Печелихме медали, грамоти и трофеи, за да демонстрираме нашата готовност да работим за мечтите си. Мечти? Които после прераснаха в стремеж да станем част от корпоративния свят, да се изкачим по стълбичката на успеха, да купим огромна къща и скъпа кола, да направим деца, които после да запишем на същите извънкласни занимания и да изпратим в колеж.
А дали на някой му пука, че може би сме нещастни, изтощени и в капана на собствените си "мечти"? Може би не всеки човек разполага с енергия да бъде супергерой и да изгради „перфектния живот”. И кой е казал, че мечтите задължително трябва да са свързани с пари, материално благополучие или скъпи вещи?
Всъщност, всички хора с „по-елементарни” копнежи, които познавам, са много по-щастливи от онези с гръмките обещания и смели планове. От онези, които закачат целият си план-график за следващите 10 години на хладилника и свеждат съществуването си до самодоволно отмятане на чавки. Манията за голям брой изпълнени цели и бюджети е просто симптом на наранено его, което се нуждае от постоянно внимание и външни убеждения за собствената си успешност.
Да, малките мечти ни правят по-щастливи. Защото ги сбъдваме по-лесно, а и пътят към тях не е осеян с безброй безсънни нощи, лишения и стрес. А пък и какво лошо има в това да мечтаеш за екскурзия в Париж? Било обикновено и лесно достъпно, чух веднъж. Да, може би е така. Но най-ценните неща в живота са обикновени и лесно достъпни – приятелството, любовта, семейството… Затова мечтая "на дребно", за обикновени неща, но преди всичко споделени.
