Дълбоко в себе си всички знаем, че има някой, който сме предопределени да бъдем. И можем да усетим, когато постепенно се превръщаме в този някой. Обратното също е вярно: усещаме, когато нещо не съвпада, и не сме човекът, който сме предопределени да бъдем.
Съзнателно или несъзнателно всички търсим отговори, като се стараем да научим уроците на живота. Вървим слепешком от страх и вина. Търсим смисъл, любов и власт. Опитваме се да разберем страха, загубата, времето. Стараем се да разберем кои сме и какви можем да станем всъщност. Въпреки това много често търсим в парите, в социалното положение, в "перфектната" работа или на други места, за да открием единствено, че тези неща са лишени от смисъла, който сме очаквали да намерим, и че те дори предизвикват в нас безпокойство.
Да се следват тези фалшиви посоки, без по-дълбоко разбиране на тяхното значение, ни оставя неизбежно с усещането за празнота, с убеждението, че животът има много малко или дори никакъв смисъл, че любовта и щастието са само мираж.
Тогава защо да чакаме до края, за да научим уроците, които бихме могли да научим сега? Урока за страха, за вината, за гнева, за прошката, за посвещаването, за времето, за търпението, за любовта, за отношенията, за играта, за загубата, за властта, за автентичността и за щастието.
Доведени сме на земята, за да научим своите собствени уроци. Никой не може да ни каже кои са; да ги открием е част от нашето лично пътуване.
Ще научим, че не сме сами, а взаимно свързани, че любовта ни кара да растем, че нашите отношения ни обогатяват.
Любовта е единственото, което можем да притежаваме, съхраняваме и вземем със себе си.
Елизабет Кюблер-Рос
