Плувиофил - такава мрачна дума с толкова красиво значение. Любител на дъжда. Някой, който се наслаждава на спокойствието, съпътстващо сивите, натежали от дъжд облаци, унесени от бурни ветрове. Някой, който намира толкова утеха в гръмотевиците и светкавиците, колкото и в студените капки. Някой, който намира любов насред буря…
Аз съм този някой. Знаеш ли, дори в момента гледам малките капчици, които се спускат по прозореца ми… Изкушавам се да попитам дали знаеше това за мен, преди да намерим себе си един в друг?
Знаеше ли, че часове след като дъждът си е отишъл и само студеният му дъх на земята е останал, усмивката ми ще оживее в очите ми, докато събирам мечтите си през нощта? Знаеше ли, че ще живея със спомените за красота и радост, колкото и мимолетни да са те? Очите ми ще изпитват копнеж отново и отново да гледат към небето в очакване.
И дълго след като пръстите ти са станали непознати за моите, ще проследя само името ти от вътрешната страна на дланта си, която ще се затвори в юмрук. Копнежът да те докосна ще остане скрит зад дланите ми и няма да погледна към небето…
Един ден всичките ми спомени ще избледнеят, но това, което бих искала да си спомням, е звукът на дъжда, докато писах това писмо…
