Нашата история не завърши така, както ми се искаше. Мечтаех за нашето и „заживели щастливо“, но това не беше възможен вариант за нас. Връзката ни беше токсична, но чак сега мога да го осъзная. Влюбихме се лудо, но бяхме толкова млади и неопитни, че дори не получихме шанс да израстнем като отделни хора, направихме го заедно. Всеки ден нося малки парченца от теб в себе си, защото нашите личности са почти идентични.
След толкова години сещаш ли се за мен? Чудиш ли се как изглеждам? Представяш ли си ме с мъж и семейство? Когато бях на 18, мислех че ти ще си човекът, който ще ми даде всичко това. Тогава си мислех, че те обичам, но сякаш сега те обичам още повече. Научих се да те разбирам и да познавам настроенията ти. Днес, въпреки че не сме заедно, мога да си представя точно къде се намираш в живота, защото познавам семейството, приятелите ти, мечтите ти, дори любимата ти храна. И ми тежи да знам всичко това за един човек и да не го имам в живота си.
Понякога ми се ще да ти разкажа за човека, който съм сега, в който се превърнах през последните 3-4 години. Иска ми се да вдигна телефона си и да ти се обадя, за да ти разкажа за лошия ден, който имах. Не ме разбирай погрешно – не търся бъдеще с теб. Но може би искам да видиш, че съм продължила без да се обръщам назад, макар миналото да ме следва като сянка.
Предполагам, че по някакъв начин успя да пречупиш младата ми душа. Успя да откраднеш сърцето ми и бавно го стискаше, докато не се счупи. Моя първа любов, ако имаше втори шанс с мен, щеше ли да го вземеш? Или щеше да се обърнеш на другата страна, сякаш никога не съм съществувала?
