На 7 март излиза 22-ия роман на Амели Нотомб "Щастливата носталгия", издаден от "Колибри".
"Натсукаши" е дума за щастливата носталгия …за момента, в който споменът се връща в паметта и я изпълва с блаженство. Изразът на лицето ви и вашият глас издаваха тъга, значи става дума за тъжна носталгия, а това не е японско понятие."
Така започва тази автобиографична книга, много различна от другите книги на ексцентричната белгийска писателка. Написана е просто и откровено, с желанието да се разбере дали измислената Япония отговаря на истинската.
Носталгия и щастие сякаш са два термина, които трудно може да се комбинират в едно. Но не и за Амели Нотомб.
Ако търсите щастие в „Щастливата носталгия“ - няма да го откриете от първата страница. Ще трябва сами да провървите целия път, лист след лист, изречение след изречение, спомен след спомен, едва след осъзнаването на прочетеното.
Градът от детството на Амели е неузнаваем, разрушен и построен наново. Бавачката ѝ - втората ѝ майка е изоставена от децата си. Амели смело стъпва върху осколките от младостта си и се опитва да събере парчетата, за да разбере колко е здрава основата ѝ.
И се оказва, че въпреки носталгията Амели е цяла и нещо повече – доволна от себе си. Оставя миналото там където му е мястото и със сверен часовник се отправя на ново пътуване. А равносметката е, че раните са заздравели, но сърцето все още е топло и способно да чувства. Какво повече от това!
Мнозина ще открият в книгата мъдростта на това да се приемеш такъв какъвто си. Да бъдеш благодарен за миналото си, помнейки болката, но без да ѝ се подчиняваш. Да не се мразиш и обвиняваш заради грешките, които си допуснал.
Амели прави точно това с доза самоирония и самокритика, но без да губи достойнството си и без капка самосъжаление.
Наравно със споделеното от авторката невъобразимо удоволствие доставя начина, по който пише. Текстът върви леко и ей така изведнъж без предупреждение те „удря“ заключението: „Всичко, което обичаме, се превръща в измислица.“
Спира те, захвърля те в тъмни размисли, но в крайна сметка се усмихваш и продължаваш напред. По редовете на живота. До края на книгата, когато разбираш, че след последната ѝ страница нещата тепърва започват.
Ето някои от, меко казано, приятните моменти в книгата, която задължително трябва да присъства в библиотеката на всяка жена.
"Прекрасен ще бъде денят, в който хората ще престанат да се бъркат в работите на другите."
"Когато една история е толкова успешна, човек се страхува, че няма да може да остане на нейната висота. Страх ме е от новата среща. Колкото ме е страх, толкова я и желая."
"Нагонът на разрушението е изключително могъщ. Никога не му се оставих докрай, но хиляди пъти съм била в негова власт, без да му намеря убедително обяснение."
"Това е непоклатим закон във вселената – обхване ли ни някоя благородна, мощна емоция, непременно някоя гротескна дреболия ще я развали."
"…. в сърцето има много място. Както можем да се влюбим повече от един път, така можем да припознаем повече от една жена за идеалната майка. Това ни носи повече емоции, повече привързаност и повече печал."
"Някои ще заключат, че съм тъжна, че съжалявам. Не е такъв случаят. На двайсет години изживях една хубава история с Ринри. Нейният край е последствие от красотата ѝ. Това е положението."
"На два пъти повече от двайсет години мога да погледна назад без страх и без съжаление. Няма щети..."
Чувството за празнота трябва да се схваща буквално..."
"Разполагам с толкова много доказателства за моето несъществуване."
"Смущението не е непременно нещо лошо. Напротив – няма по-неприятен човек от безцеремонния, който никога от нищо не се притеснява."
