При нея в леглото се появил неканен гост. Дори и двойното легло било твърде малко за него и той енергично я избутал до стената. Краката и ръцете му били ледени и тя се свила на кълбо, зъзнейки от студ.
- Кой сте Вие? - тя шепнела едва доловимо.
- Аз съм Самотата.
- Самотата ... - тя повторила ужасното име, от чиито звуци угаснала последната свещ. - А какво умеете?
- Умея да рисувам- казала Самота и нарисувала Болка.
- Умея да пея - казала Самотата и изпяла Страдание.
- Знам как да правя магии - казала Самотата и направила Сълзи.
С побелели устни тя прошепнала:
- Махайте се! Аз ... Аз не Ви искам тук.
- Не мога да се махна.
- Но защо?
- В едно двойно легло винаги трябва да спят двама души. Когато вторият не е на мястото си, то става мое - Самотата се поклонила леко, докосвайки нейната нежна кожа с косите си, подобни на бодлива тел.
- Ами ако ... ако си взема единично легло? - тя прехапала устни до кръв.
- Тогава ... - Самота одраскала гърба и - тогава, когато дойде вторият, за него няма да има място.
- Но ... но ... но когато той дойде, ние можем да се върнем тук! - тя рязко се обърнала с лице към Самотата.
- Не! Когато се върнете, няма да има място. Тук ще има две Самоти. Самотата също не обича да бъде сама.
Самотата сложила ледената си длан върху сърцето и.
-Е, какво избираш? Завинаги сама? Или ще изтърпиш госта за известно време?
- Ще потърпя! - тя рязко се обърнала към стената и ритнала Самотата по крака.
Но Самотата вече хъркала ...
