На една своя лекция в университета преподавателка по психология решила да проведе интересен експеримент със своите студенти първокурсници. Преди да започне да им обяснява условията, тя помолила всички да се отнесат напълно сериозно и отговорно към задачата.
Преподавателката раздала на всички младежи по четири сини лентички, на всяка от които пишело: „Ти си много важен човек за мен!“.
След това им обяснила:
– Най-напред „връчете“ първата лентичка на самите себе си. Тя ще ви напомня, че вие сте значими и ценни личности. След това помислете за един човек, на когото да закачите втората лентичка – това може да е ваш родител, брат, приятел, любим, колега, ментор... няма значение. Просто човек, който е важен за вас, който ви е повлиял или помогнал в някакъв период от живота, когото обичате и цените.
– А какво да правим с останалите две лентички? – попитал някой.
– Не бързайте, сега ще ви обясня. Когато закачите втората лентичка на вашия избраник, трябва да му обясните правилата на нашия малък експеримент и да му дадете останалите две. Съответно той трябва да направи същото и след като закачи лентичка на своя най-важен човек, да му остави последната. Ако никой по веригата не омаловажи задачата и не я прекъсне, може да се получи една неочаквана вълна от любов, която да промени живота на много хора.
Студентите приели експеримента с въодушевление и се разпръснали в двора на университета, размишлявайки кого да удостоят със званието „Ти си много важен човек за мен!“.
Един от младежите много се затруднил със задачата. Той все още нямал много приятели и значими познанства на новото място, а родният му град, където живеели всички негови близки и роднини, бил далече. В един момент се сетил за приятел на по-големия си брат, който му оказвал неоценима помощ, откакто дошъл да учи в големия град – намерил му чудесна квартира, помогнал му да започне почасова работа, с която да облекчи бюджета си, и често го канел вкъщи на вечеря и му давал ценни съвети и препоръки. „Ето на кого ще закача лентичката“, казал си младежът и след последната лекция се запътил към офиса на своя „наставник“.
– Да не се е случило нещо? Проблеми ли имаш? – изненадал се мъжът, когато видял „братчето“ на своя приятел. Той никога не идвал в офиса му току-така.
– О, не, всичко е наред – казал младежът, извинил се за внезапното си посещение и разказал на младия мъж за експеримента. След което извадил три сини лентички и закачил едната на ревера му. – Аз сега съм далеч от дома и в този голям и непознат за мен град ти си моят най-близък човек. Пък и никога досега не съм ти благодарил за всичко, което правиш за мен. Реших, че това е чудесен повод да ти го кажа.
Трогнат от искреното признание на момчето, мъжът взел другите две лентички и му обещал непременно да продължи веригата, а после да му разкаже за резултата. И когато се върнал на работното си място, веднага се заел да мисли кой да бъде неговият „важен човек“.
„Като ще е експеримент, нека бъде експеримент докрай“, казал си той и взел решение да даде лентичка на своя шеф. Това било донякъде рисковано начинание – шефът му, достолепен възрастен мъж, освен че бил страшно зает човек, бил много сериозен, строг и взискателен към своите подчинени, заради което често го наричали деспот. Така че имало вероятност да приеме „званието“ като някаква шега, глупост или, не дай боже, като подигравка.
Когато почукал плахо на вратата на своя началник и чул силният му строг глас да казва: „Влез!“, краката на мъжа се подкосили от притеснение и за секунда си помислил, че всъщност идеята не е никак добра. Но нямало връщане назад.
Вече било към края на работния ден, но шефът му все още бил затрупан с работа, а на бюрото му имало купища документи.
– Слушам те – казал той сухо и делово. – Искаш да довършим сутрешния разговор за новия проект ли?
– Не, за друго идвам – отговорил служителят и разказал за експеримента, като през цялото време нервно мачкал в ръцете си двете сини лентички.
– И защо решихте да връчите своята лентичка именно на мен?
Младият мъж, вече малко по-уверен, казал на своя началник всичко, което мислел за него – че се възхищава на професионализма и отдадеността му, на неговия бизнес нюх и на начина, по който развива компанията. След което допълнил, че тук се е изградил като специалист, че е научил много именно от него и че дори и в бъдеще да работи на друго място, той винаги ще остане най-важният човек в професионалния му живот.
– Благодаря ти за думите – казал възрастният мъж и сдържано взел лентичките, без да прояви никаква емоция. – Пожелавам ти приятна вечер.
Когато подчиненият му си тръгнал, той бавно станал от бюрото си и отишъл до прозореца. И докато наблюдавал потока от служители, излизащи от сградата, се замислил колко отдавна не е чувал подобни думи на благодарност и възхищение. После закачил на ревера си малката синя лентичка, а другата мушнал в джоба на сакото си. И за пръв път от много време решил да не работи до късно.
Когато се прибрал вкъщи в необичайното за него време, съпругата му притеснено го попитала:
– Какво се случило? Да не би да се чувстваш зле?
– Не, добре съм. Просто исках да си дойда по-рано и да вечерям заедно с теб – казал мъжът и се усмихнал топло. – А сега извади две хубави кристални чаши. Искам да отворим бутилка скъпо вино, защото имам да ти кажа нещо много важно.
Жената бързо сложила масата, все още озадачена, тъй като мъжът ѝ обикновено се прибирал от работа в лошо настроение.
Той ѝ разказал за експеримента и за срещата с младия служител в края на деня. След което извадил малката синя лентичка от джоба си и нежно хванал ръката на съпругата си.
– Прости ми, че толкова дълго те пренебрегвах, че непрекъснато отсъствах и закъснявах, че те лишавах от вниманието си и от всичко, което заслужаваш. Искам да знаеш, че ти си най-важният човек в живота ми. И че без твоята подкрепа, нежност и търпение, нямаше да бъда това, което съм.
Притчата е част от сборника "Предай нататък любовта. 150 истории за чудото на живота"
