Природата е дала криле само на птиците. Но сякаш не можейки да се примири с тази несправедлива съдба, човекът дръзва да й се противопостави, да се сдобие с криле, да достигне и надвиши скоростта на звука.
В авиаторската професия българската жена навлиза много по-убедително и по-властно, отколкото в морето или мините. И макар в миналото дамите често да са били забравяни в сянката на мъжете, а постиженията им пренебрегвани, това не значи, че те не са оставили своята ярка следа в историята. Има една по-особена „порода” жени – не тези, създадени да свият гнездо, да създават уют и да продължават родове – а тези, които са дръзнали да се изправят срещу страховете, срещу неодобрението и са се сдобили с криле, но не само метафорично казано.
Може би сте срещали името на Мария Атанасова, по-известна като „първата жена, управлявала моторен самолет”. Истината е, че тя е една от първите 8 жени, завършили рамо до рамо през 1950 година в Долна Митрополия. До нейното име гордо се нареждат Мария Недялкова, Сийка Цончева, Пелагия Алферова, Милка Горанова, Пенка Нунева, Жечка Бачева и Евдокия Христова. Днес ще си поговорим с последната, Евдокия Христова, за онези години, за тръпката от летенето и за перипетиите, които са срещали жените в тази професия през средата на миналия век.
Как и кога реши, че искаш да станеш пилот?
Кога съм решила, че искам да стана пилот, не мога да ти кажа точно. Започнах през летните ваканции в гимназията да ходя на безмоторно летене и от едното другото – хванеш ли пътечката, тя сякаш сама те води. На времето гимназия се учеше до 10-ти клас. Който иска да учи след това, се явява на матура, аз влязох направо във военното училище на 16 години. В Граф Игнатиево взехме първи пилотски изпит, тогава така се казваше, и заминахме за Долна Митрополия.
Трудно ли беше да си жена летец по онова време?
Трудно, разбира се. Като ни „произведоха” 1950-та година, нас осемте ни оставиха като инструктори по безмоторно летене, защото нямаше, а тези, които ни преподаваха на нас бяха стари офицери. След това започнаха да уволняват от армията по т.нар. Женевско споразумение и нас първи ни съкратиха. Жени - не сме глави на семейства, нямаме да храним деца. И така, всяка една тръгна нанякъде - Жечка стана студентка във ВМЕИ, Пелагия започна работа в музей, а аз отидох в Шумен пак като буксировчик, само за да летя. Къде ли не ходихме да се молим за работа тия 2-3 години - от Добри Терпешев, та чак до Георги Димитров. Благодарение на Тодор Живков ни приеха в „Балкан”, написа устав и автоматично влязохме.
А какво беше отношението на мъжете?
Как да ти кажа – винаги си останахме жени, винаги сме били втора категория пилоти. Имала съм командири на полети, които са ми били ученици. Прави си сметката – по-млади, по-неопитни, ама мъже. Ние бяхме друго поколение, не е като сега. Въпреки че и днес не е лесно, защото уж има равенство, ама заплатите между мъжете и жените са различни. При нас беше обратното. Разлика в заплатите имаше само спрямо длъжността – дали ще си командир, дали втори пилот. С колегите бяхме приятели, уважавахме се, но никога не сме били истински равни.
Кои са били най-трудните моменти?
Всяка професия си има плюсове и минуси. Ние загубихме много в семейно отношение, децата ни пораснаха при бабите и дядовците, виждахме ги през почивните дни, понякога веднъж месечно. Имало е случаи и веднъж на 6 месеца – ако съм в Русия на обучение за нов самолет. За две години съм сменяла два самолета – Ан-24 и Ил-18. Това е общо цяла година в Уляновск. Нямаше събота и неделя, нямаше Коледа и Нова година. Затова се и пенсионирахме млади, на няма и 50 години.
