Отивам на интервю за работа. Висок ток, тясна пола, строго сако. Малко съм подранила. Във фоайето седи една свита женица. Чака. Веднага забелязвам известни нередности във външния й вид. От една страна ми е конкуренция, ама от друга не мога да не й кажа. Хъ-хъ, покашлям се изискано, подгъвът на полата ви е разпран, не че е важно, но прави впечатление на интервюиращите. Тя ме поглежда през очилата, рунтави вежди – малки очички. Лек мустак подчертава брадавицата източно от носа. Подръпва раздърпаната пола и открива тлъста бримка на чорапогащника. Не е болка за умиране, ама няма да е честно да й го спестя. Казвам й. Тя се оцъкля втори път зад лупите. Мен такъв един поглед ме предразполага много.
Набързо резюмирам колко е важно на интервю да си облечен тип-топ и недвусмислено подчертавам, че тя на стотици мили далеч от идеалния вариант. В следващите 5 минути разгръщам вижданията си и за самата компания. Нахалници, значи, правят тристепенно интервю все едно са IBM. Портфолиото им - нищо особено, дори не са в топ 3 в бранша. Шефът е няква мутра май. Нищо не разбира, само пере пари. Персоналът им е гола вода и кал по гърба. Тая дето ще ни препитва - пълна нула. Счети, ама съвместява и HR функции.
Защо кандидатствам ли? Е, на удобно място са, близо до детската на сина, иначе нямаше да им стъпя. И висока заплата са обявили, ама то, ако не са добри парите кой ще дойде да им работи тук... Тогава пристига някаква служителка, отваря залата, където ще се провеждат интервютата и казва на смотлата: Здравейте, г-жо Василева, извинявам се, че закъснях. Кажете само след колко време да пусна първия кандидат.
Щях да умра от срам, ама много важно. Всички ще умрем един ден.
