От мъж, който неусетно ти влиза под кожата и намерил обитанието й за подходящ хабитат, се настанява там за постоянно. И нещо повече – кара и теб да се чувстваш удобно от присъствието му в нея. Мъж, който някак без да искаш си допуснала да се превърне в твоя слабост и е успял да те привърже към себе си... за колко, за някакви си стотни от секундата? На такъв мъж усмивката му тича по устните и кара и твоите да извиват неволно ръбчетата си. И личността му ти навява някакви спомени, скътани и завещани в гените ти още от предците ни – за Райската градина, за мира и спокойствието на едно отдавно отминало време. Тая усмивка те връща и в градините на баба, в детството ти, юрваш се през полетата с цветя, някъде в петичката ти се забива трънче, плач, скимтене, вятър по скулите, вятър в косите, слъчице в дланите... Тая усмивка ти е въплъщение на хармония и те прави толкова щастлива, толкова много, тъкмо когато си мислела, че щастието е някаква си там илюзия.
На тоя мъж ръцете му са топли и прегръдките му са устоите на дом. Крепи те в тях и знаеш, че си на сигурно и че ако можеш, би останала там завинаги. Където ще има кой да те защитава от заплахите на този мрачен и коварен свят. Тоя мъж е лекота и вятър на присъствието.
Толкова е естествен в собствената си същност, толкова искрен и лишен от всякаква престореност, че преди да си се усетила, и твоите маски са паднали. И защитите, и стените, и механизмите за себепредпазване. И си мислиш как никога, никога не е било толкова лесно да бъдеш себе си с някого. И как за първи път това не те кара да се чувстваш уязвена... А тъкмо напротив – леко ти е на душата; придобила е тежестта на перце и те гъделичка леко отвътре, между нервите в слънчевия сплит. На тоя мъж доброволно ще му се разпаднеш в сърцето и няма да имаш против да си останеш там. Завинаги.
Само че тоя мъж е и същинско проклятие...
Защото колкото е лесно да те влюби в себе си.
Толкова и лесно му е да те нарани.
Автор: Ая/ Следполунощни бележки
