Забелязвам, че хората са най-нещастни във връзките си, когато се опитват да доказват на другия колко са достойни за любовта и уважението му… а другият все не успява да види това.
Понякога хората са твърде различни. Понякога, каквото и да правите, колкото и да се промените, никога няма да паснете на нечия система от убеждения, на нечии предпочитания или изисквания. Другият никога няма да ви хареса. И не е нужно.
Най-опасното нещо в такъв момент е човек да реши, че трябва да се откаже от себе си, да стане такъв, какъвто се очаква от него, за да бъде приет. Така не само няма да го приемат, а той самият ще се откаже от себе си, сам себе си реално няма вече да приема.
Когато се откажеш от себе си, губиш радостта си. Радостта произтича от едно единствено нещо: от това да приемаш себе си. Няма никакви други причини за нея – особено пък външни, нищо че цари широка такава заблуда у мнозина. Откажеш ли се от себе си, губиш радостта си. И тогава вече не можеш да бъдеш уникален, не можеш да бъдеш спонтанен, не можеш да бъдеш забавен, не можеш да бъдеш интересен... Свиваш се. Нямаш смелост да се смееш с глас, да изкажеш мнение, да се покажеш, да светиш като себе си. И ставаш все по-нещастен. И все по-неприет.
А някъде има човек, който има нужда от някой точно като вас. Той може и да не знае защо точно ви харесва, но харесва Нещо във вас – и това Нещо е толкова съществено за него, макар и неназовимо, че пред него бледнеят всичките ви мними недостатъци и неуредности. За този човек винаги ще сте каквото трябва. Грешките ви няма да го възмущават. В него винаги ще се намери разбиране и прошка за вас. И неизчерпаемо възхищение. И желание да сте до него пак и пак – дори след години пауза.
Всеки да остава себе си. Не само за да остане радостен. Но и за да намери тези, които намират радост в неговото присъствие. Така е редно да бъдат нещата.
Автор: Мария Казакова
