В този момент от живота си мога да кажа, че се чувствам истински щастлива със себе си, с живота, който живея и с хората, които са около мен. Може би ти звучи като клише, но е истина. Подобно на всички, и аз преживях своите битки, спадове и какво ли още не.
Искам да ти кажа, че дори и да съм щастлива, животът ми все още е пълен с гадости, предизвикателства, промени, а понякога и неуспехи. Да, и мен ме объркваше това противоречие. С времето обаче се научих, че вътрешният баланс не се влияе от външните фактори.
Само до преди няколко месеца обаче бях друг човек. Депресирана, объркана и с разбито сърце, наистина не виждах светлина в тунела. Но в един съвсем прозаичен ден си казах, че трябва да спра. Да тресна вратата пред тъгата, да заключа, за да не влезе самотата и да се усмихна, за да не се събуди отчаянието. Тогава разбрах, че няма как да загубя нещо, което не е изначално мое. Мога да загубя ключовете си, но не и любовта. Мога да загубя червилото си, но не и вярата в хората… И най-вече - не мога да изгубя онова, на което му е писано да е мое.
Понякога, когато с все сили се опитваме да накараме нещата да ни се случат по определен начин, Вселената ще ни покаже кой точно е най-добрият. Защото често сме твърде обсебени да получим онова, което сме решили, че е подходящо за нас. Но дали наистина е така?
