Повечето любови умират неусетно. Гаснат тайно, линеят тихо, агонизират бавно. Моята умря брутално. През една зимна утрин върху заснежената настилка на пътя. В смъртния акт грижливо са записани датата и часът. Любовта на живота ми престана да диша, спря да излъчва светлина, притихна и издъхна. Без тревожни симптоми. Без красноречиви индикации. Без очевидни белези. Без ясни предупреждения.
Любовта често пъти умира в мига, когато си мислиш, че е най-здрава. Не лежи на смъртен одър. Не ти дава възможност да се разкиснеш от приближаването на края. И не ти разрешава да я спасиш. А най-малко ти оставя време да се сбогуваш с нея.
Когато ми съобщиха, още не знаех, че всъщност моята любов отдавна е била на изкуствено дишане. Нямах представа, че е останала съвсем без сили. Че е слабеела, вехнела, изнемощявала. Дори не подозирах, че така застрашително е залинявала.
Любовта никога не си тръгва. Тя винаги умира. Дави се в невъзможността да оцелее. Скача в празното. Или поглъща непремерена доза отрова.
Моята умря на пътя. Разби се в сблъсъка със собствената си неспособност да избяга от предначертаната нелогичност. Погребах я след три дни. На четвъртия разбрах, че от години е била мъртва.
"Степен на докосване", Силвия Кристъл
