Помня първия път, когато се срещнахме. Не те харесвах толкова много. Беше странно. Не те харесвах, но имах непоносимата нужда да бъда около теб.
Всяко малко нещо, което каза, не напускаше ума ми. Всяко малко нещо, което правеше, ме дразнеше. Но все пак исках да бъда около теб.
Може би това трябваше да е първата ми улика да не се замесвам с теб. Но никога не слушам какво има да ми каже животът. Ако искам нещо, ще го взема на всяка цена.
И аз те исках...
И те получих, но...
Но това е лудост - ние наистина трябваше да бъдем заедно. Бяхме еднакви, слушахме една и съща музика, имахме едни и същи желания и споделяхме своите мечти. Изглеждаше все едно сме създадени, за да бъдем заедно - идеални един за друг!
Единственият проблем бях аз.
Тогава не можа да видиш моите грешки и аз не можах да видя твоите. Бяхме млади и глупави, смятайки, че това, което имахме, е достатъчно - мислейки си, че всичко е пред нас. Но, разбира се, не беше.
Разбрахме всичко това, когато се оженихме и започнахме да живеем заедно. Тогава започнаха да възникват истинските проблеми. Точно тогава реалният живот ни удари силно, право в лицето. Точно тогава научихме какво наистина означава да мислиш не само със сърцето си. Може би избързахме много. Може би трябваше да се опознаем повече, но бързо минахме на следващ етап.
Но аз те обичах, наистина.
Този път не исках да избягам, но трябваше. Нещо, заровено дълбоко в мен, ме накара да избягам, тъжно да те напусна. Никога не осъзнавах, че винаги прехвърлям вината върху другите, когато грешката е била изцяло моя.
Имах те. Обичах те. Все още те обичам. Но не мога да бъда с теб!
Ще ти съсипя живота. Несъзнателно ще ти попреча да изживееш мечтата си, защото съм голям егоист. Наистина се опитах да се променя, но просто не мога.
Не мога да разбера болната ти душа. Едва ли някой може да те разбере. Но не те обвинявам. Обвинявам другите и особено мен, че съм толкова ограничена - за това, че не мога да оценя красивия човек, който си. Ето защо трябва да те пусна, защото бавно съсипвам живота ти. Не искам това.
Може би един ден ще намериш някой, който знае как да те обича и да не ти причинява болка едновременно. Това просто не съм аз... Обичам те, но любовта ми боли.
Виждам го всеки ден. Виждам го в начина, по който се държиш. Ти си нещастен. И двамата сме. Ние се обичаме, но сме нещастни. Каква ирония...
Любов моя, пиша ти това със сълзи в очите и безкрайна болка в сърцето ми. Прости ми, че любовта ми ти причини болка. Просто се опитвах да те обичам...
Но не успях.
Никога няма да спра да те обичам. Съжалявам.
Сбогом!
