Винаги съм те виждала като красиво и нестандартно привидение, обвито в несигурност, но излъчващо деликатно съвършенство. Твоята решителност да разбиваш бариерите и да градиш нови норми ме хипнотизираше. Вярата в убежденията ти ме караше да ти се възхищавам и да преследвам мечтите си.
Гласът ти ми бе утеха, а в присъствието ти намирах мир. Намерих упование в очите ти и радост в усмивката ти. Идеята да те измъкна от черупката ти, да хвана ръката ти и да вървим заедно напред даде нов смисъл на живота ми.
Помислих си, че ще продължи вечно, защото беше очевидно, че се справяме толкова добре. Но реалността поваля дори и най-красиво написаните истории и най-здравите отношения. Макар да смятах, че нашата приказка ще е завинаги и че трудностите ще ни калят, те просто ни разбиха като цунами в две противоположни скали. А ние толкова отчаяно искахме да спасим себе си, че се вкопчихме в тях и дори не потърсихме другия с поглед.
Миналото вече е обвито в мъгла. Съзнанието ми се опитва толкова усилено да изтласка всички спомени в периферията, сякаш за да ме спаси от самата мен. Понякога всичко, което мога да си спомня от "нас", е звукът от хлопване на врата и усещането на горещи сълзи по бузите.
Казват, че времето лекува всички рани и облекчава всяка болка. Може би е вярно… И все пак, всяко напомняне за теб подхранва раздиращия огън в душата ми. Не мога да не си задавам въпроса дали ще горя по теб завинаги или просто един ден ще се стопя, когато сърцето ми вече е само пепел. Но нека не забравяме, че дори "завинаги" има своя край…
