В природата на човек е постоянно да прави опит да се впише. В обществото, в работата, та дори и сред приятелите. Но какво става, когато просто не се получи? Опитах се толкова силно да харесвам нещата, които правите, опитах да науча игрите, терминологията, дори музиката, която слушате. Винаги съм обвинявала себе си и винаги съм се чувствала „късметлийка“, че все още сте до мен, въпреки че не харесвах същите неща, за които винаги сте говорили.
Седях на масата с часове и просто слушах. А когато се опитвах да кажа нещо, бивах посрещана с израза, че „нищо не разбирам“. Винаги излизах лошата - твърде емоционална, твърде драматична.
Не исках да рискувам да изгубя онези, които чувствах като единствените си приятели. Така мълчах с години. Слушах проблемите на всички останали, докато тайно се занимавах със своите. Лека-полека приятелството започна да се усеща като работа на пълен работен ден.
Чувствах, че трябва да съм наоколо или иначе ще изгубя някакво „членство“.
Ето, че най-накрая го направих. Събудих се един ден и просто вече бях дала всичко, което имах за даване в „приятелския департамент“. Това беше денят, в който реших да се съсредоточа върху себе си. Това беше денят, в който разбрах, че мога да имам и други приятели. Имах хора, които наистина се интересуваха и искаха да ме видят щастлива и по-важното - знаеха кога не съм. Хора, които отблъснах, защото прекарвах толкова време, опитвайки се да зарадвам другите.
Истината е, че в живота няма нито място, нито подходящо време за съмнителни приятелства. За хора, за които не сте сигурни какво правят до вас или обратното. С които нищо не ви свързва, но продължавате да се опитвате.
