– Хората все ми повтаряха: "Времето лекува. Дай си време". Глупости! Глупости на квадрат! Човек е смъртен и тленен! Поради което се уморява. Разбираш ли?! Уморява се да бъде уморен от болката си. И тогава я прежалва. Не времето, човек сам се лекува от нея. Точно, защото го е страх от времето. А самотата ми е избор. Моят!
– Защо тогава усещам гняв?
– Гневът е добре прикрит, агресивен, но въпреки това, страх.
– Не се страхувам от самотата.
– И не бива! Обичай я. Няма друго човешко състояние, което да те поведе по път, в който отговорите се дават още преди да си измислил въпроса.
– А защо тогава повечето хора плачат от самотата и бягат от нея?
– Защото не вярват, че са си достатъчни, че са цели и завършени. Не вярват, че носят всеки отговор в себе си. Търсят някого, на когото да зададат въпросите си, защото нямат смелостта да видят собствените си отговори.
– Е, нима, според теб, животът е игра на въпроси и отговори?!
– Горе-долу... Прибави щипка любов и страст, един хубав морски залез, едно новородено дете, малко звезди и хубаво вино в тая игра и вече знаеш какво е животът.
"Живот в скалите", Мария Лалева
